Йосиф Куралов

превод: Татяна Любенова

Интелигенцията е мамена и насилвана нееднократно. Но тя по някакъв удивителен начин успяваше не само да не загуби невинността и вярата си в идеала, но и излизаше от поредното трудно положение още по-девствена и наивна. Възможно най-оглушителната и безпощадна заблуда за интелигенцията, тогава още съветска, се случи в историческа ретроспекция сравнително неотдавна и е проточена във времето няколко години, приблизително от 1987 до 1992-ра.

Сигурно помните как в 1987 година скочиха високо тиражите на някои вестници и дебели литературно-художествени, а така също и не толкова дебели и не много художествени, списания? Бесният ръст на тиражите продължи чак до 1991 година. “Нов свят”(”Новый мир”) стигна до два милиона екземпляра. Подобно нещо се случи и с “Младост (”Юность”) и със “Знаме”(”Знаме”), и с “Аврора” (”Аврора”), и с “Наш съвременник”(”Наш современник”), и с “Москва” (”Москва”), и с други издания. А тиражите на списание “Огонек” и вестник “Московские новости” бяха още по-високи.

Защо скочиха тиражите? Защото във всички тези издания се публикуваха художествени произведения, които бяха несъвместими с уродливата вмирисана сусловска идеология, много години пролежали под забравата на цензурата и накрая изтръгнали се на свобода, в печата. Защото в тези издания се публикуваше потресаващо правдива публицистика (в едни от списанията) и потресаващо лъжлива публицистика (в други списания). И истината, и лъжата, бяха посветени на две теми - настоящето и миналото на нашето Отечество. Защото в тези издания безпощадно се развенчаваха надутите авторитети и безпощадно, безразборно, с дива радост Ивановците, не помнещи родство, очерняха миналото.

И целият този огромен пласт за великолепно четене, примесен с долнопробно псевдоисторическо четиво, с гигантско напластяване на лъжи за нашето близко и по-далечно минало, без да дъвче, го поглъщаше нашата, във всякакъв смисъл, бедна интелигенция.

Какво, в края на осемдесетте години, се случваше в мозъците на интелигенцията - един Бог знаеше! Но именно тя, интелигенцията, след получената в мозъка отровна вестникаро-журнална инжекция, съставена от смес на правда и лъжа, гласува през 1991 година за Елцин. И даже почти не забеляза, че в 1991 година гласува за президента на Руската Съветска Федеративна Социалистическа Република, а през 1992 г. получи удар в лицето от капитализма в най-дивата му форма. И въпреки това не се събуди. По-точно, събуди се, но не от този удар. А от друг. На интелигенцията, привикнала да чете публицистични приказки в дебелите списания, й бе отказана възможността да продължава да чете тези приказки. Цените на хартията, полиграфическите услуги и съответно на цялата полиграфическа продукция, бяха вдигнати стотици пъти, както впрочем и на всичко друго в страната.

Заплатата нарастваше с такива темпове, че беше ясно: тя никога нямаше да стигне цените. И остана нашата интелигенция без дебелите списания, с които така беше привикнала за няколко години, че повярва: списанийно изобилие, на комунистически цени, завинаги! Но се оказа, не!

Този удар бе твърде силен. Аз помня как някои мои познати преживяваха в 1992 година не заради загубата на социализма, а заради загубената възможност да се абонират за дебели списания. Какво да ги боли за социализма? Тлъстите списания популярно обясняваха, че той е лош и ето сега, ще дойде раят. Раят наистина дойде. Но не за тях.

И ето, вече след 20-годишния юбилей на тази историческа измама, нашата девствена интелигенция е готова да се излъже още веднъж. В последните години либералните пропагандисти започнаха да леят върху миналото помия, с къде-къде по-голям ентусиазъм и в къде-къде по-голям обем, отколкото техните предтечи от края на осемдесетте. И кой на тях, либералните помийни агитпроповедници, вярва повече от всичко? Ами, разбира се, тя, нашата мила, чиста, невинна, наивна интелигенция.

Тя, интелигенцията, е готова да поддържа всякакви инициативи, призвани до неузнаваемост да изкриви представата на младите за миналото. Тя, интелигенцията, е готова да се откаже от всички съветски ценности, готова да признае СССР за престъпна държава, готова да залее с черни краски цялото наше минало, готова да се кае пред поляците, немците, естонците, а ако кажат, може би и пред зулусите, папуасите и американските индианци…

Тя е готова на всичко, забравяйки в своя благодушен порив гениалния афоризъм на големия оратор Виктор Черномирдин: искахме да е най-добре - получи се, както винаги.

Ах, не е трудно да я заблудиш, тя сама е щастлива да се заблуждава, нашата интелигенция, многократно мамена и захвърляна.

16 септември 2015 г.