ВАМПИЛОВ
превод: Литературен свят
Из статията „Ще си извлечем ли уроци? (За руския театър и не само за него)”
Един от най-ярките млади драматурзи А. Вампилов бе подложен на тотална обсада, пред пиесите му бе поставена преграда.
Впрочем А. Вампилов бързо разбра, че настъплението срещу него има ясен, премислен план.
«Претенциите, които те имат към „По-големия син”, са измислени специално и както се вижда, става дума за явно и сега вече планомерно отношение към всичките ми пиеси като цяло» - писа той през 1969 г.
Приживе на А. Вампилов негови произведения бяха поставени само в театрите на Новомосковск, Клайпеда, Вологда, Улан-Уде.
Враждата и ненавистта, с които посрещнаха творчеството на надарения автор, свидетелстваха колко трудно бе да се ражда руска национална драматургия, колко трудно беше на руския театър.
По онова време сцените на страната почти непрекъснато бяха владени от поривистите, екзалтирани момчета от пиесите на В. Розов, столичните франтове от пиесите на Е. Радзински и тям подобни.
Техният път, техният мироглед и «идеали», тяхното отношение към народа, на езика на който говорeха, изясни самата история. Те не излизаха отвъд границите на онзи кръг, добре известен по пушкиновия безроден скиталец и търсач: «Ти за себе си само искаш свободата».
Младите герои на онова време така и не се съединиха с Русия, в най-добрия случай те се оказаха нейни спътници. А един от създателите им, драматургът В. Розов, в резултат публично призна: «Аз например не мога да произнеса думите: „Гордея се, че съм руснак”».
Съдбата на А. Вампилов, без време отишъл си от живота, както и много други съдби, нагледно показа защо не се вижда да «израстват» таланти, защо беше трудно да се утвърждават не само драматурзи, но и актьори, режисьори, критици.
Живите кълнове на дарованията бяха заглушавани от плевелите на графоманската пошлост, посредственост, комерческите злободневни спекулации, смазваха се от силите на кристализиралата театрална мафия, все повече придобиваща всеобхватен мащаб.
сп. „Наш современник”, № 1, 1989 г.
