Михаил Лобанов

превод: Стефка Тотева

ИНСТИКТЪТ НА ОТХВЪРЛЯНЕТО

На приема по случай седемдесетгодишнината на Феликс Tеодосиевич Кузнецов в Дома на литераторa през януари 2000 г., организиран от юбиляра специално за събратята-писатели /нали много години е бил председател на упрaвата на Московската писателска организация/, изведнъж се появи Черномирдин.

Със широка усмивка, с добродушен, бълбукащ глас. На подредените маси седяха хора и едва ли някой обърна внимание на идването на „високия гост”, до неотдавна - глава на правителството, само двама-трима души забързаха към него, така да се каже, според дълга си и според положението си, с тях той и се заговори.

Виждах как другите се отстраняват, а аз направо изпитвах страх - да не би изведнъж да попадна в кадър с него, в ушите ми звучеше вопъла на Немцов от кървавия октомври 1993 г.: „Мачкайте ги, Виктор Степанович, мачкайте ги!” И обиденият глас на самия Черномирдин в телефонен разговор с главния терорист в Кавказ.

И още си спомних, как, ругаейки съветското минало, в държавната дума този бивш велможа на ЦК, а след това съветски министър крещеше от трибуната: „Да станат тези, които за живели добре през съветско време” и, като не видя, че никой не става, заключи: „Туй то!”

На масата Виктор Спенавочи седеше по домашному, тежко и стабилно, липсваше само любимия му баян, затова пък се изказа охотно за културата.

Преди време излезе огромен еднотомник-фолио на Пушкин с газпромските пари и с предговор от Черномирдин, където познавачът на поезията и народността Виктор Степанович бе изрекъл, че от всички днешни народи на земята, само у един народ - руския - е останала душа, и това явно трябва да се разбира така, че тялото на народа е ликвидирано от геноцида на Черномирдин, а е останала само една душа - във вид на пара.

И самият Виктор Степанович някак си се изпари тази вечер, някак незабелязано, като че ли не го е имало.

ЗА КЛОШАРИТЕ

Дъщерята на Л. Толстой Александра Лвовна си спомня, как тя и баща й си тръгват от Ясна Поляна. „Не мога да опиша това състояние на ужас, което изпитвахме. За първи път в живота си почувствах, че нямаме пристанище, дом. Опушеният вагон на втора класа, непознатите и чужди хора наоколо, и нямаш дом, нямаш ъгълче, където да се приютиш”.

Неуютно се чувствал и Лев Николаевич, който учел на аскетизъм, на презрение към материалното, към комфорта. „На гара Астапово го изведоха от задушния вагон и го поведоха в чужда стая. Беше много учуден, че в стаята не е така, както беше свикнал… настоя да има свещ, кибрит, неговият бележник, фенерче, всичко, с което беше свикнал, без което не можеше да живее.”

И представете си, след този епизод на кратка случайна бездомност, доживотната бездомност, на която се обречени днес маса хора, които доскоро, до „перестройката”, са живеели нормален живот, а сега са изхвърлени на улицата, криещи се като изплашени зверове в канавките, в землянките с кучетата, в парковете, забравените строежи /впрочем и у нас на югозапад от Москва, на километър-два от метрото „Югозапад”, в Тропаревския парк/. И какви още ужаси се готвят от „жилищната реформа”.

Русское воскресение, 16.02.2006