Влад Ривлин

превод: Татяна Любенова

Вместо епиграф: „…Но ако аз изляза от тук, за кого има значение? - попита Андрей Ефимич, свивайки рамена. - Не разбирам! Никита, аз трябва да изляза! - каза той с треперещ глас. - Необходимо ми е!

- Не създавайте безпорядък, не е хубаво! - каза наставнически Никита.

- Дявол знае какво е това! - изкрещя изведнъж Иван Дмитрич и скочи. - Какво право имат да не ни пускат? Как смеят да ни държат тук? В закона, струва ми се, ясно е казано, че никой не може да бъде лишен от свобода без съд! Това е насилие! Произвол!

- Разбира се, че е произвол! - каза Андрей Ефимич, окуражаващ вика на Иван Дмитрич. - Необходимо ми е, аз трябва да изляза. Той няма право! Пусни ме, на теб говоря!

- Чуваш ли, тъпо животно? - извика пак Иван Дмитрич и заудря с юмрук по вратата. - Отвори, защото ще изкъртя вратата! Кожодер!

- Отвори! - изкрещя и Андрей Ефимич, целият треперещ. - Трябва!

- Говори още! - отговори му иззад вратата Никита. - Говори!

- В крайна сметка иди извикай Евгений Фьодорович! Кажи му, че го моля, ако може… за минутка!

- Утре те сами ще дойдат.

- Никога няма да ни пуснат! - продължи междувременно Иван Дмитрич. - Ще изгнием тук! О, Господи, наистина ли на този свят няма ад и тези негодяи ще бъдат простени? Къде е справедливостта? Отвори, негоднико, задушавам се! - извика той с пресипнал глас и се нахвърли към вратата. - Ще си разбия главата! Убийци!

Никита бързо отвори вратата, грубо, с две ръце и колене оттласна Андрей Ефимич, после замахна и го удари с юмрук в лицето. На Андрей Ефимич му се стори, че огромна солена вълна го залива и го изхвърли от кревата; в устата му беше солено: вероятно от зъбите му течеше кръв. Той сякаш искаше да изплува, замаха с ръце и се хвана за нечие легло, а в това време почувства, че Никита два пъти го удари в гърба. Силно извика Иван Дмитрич. Сигурно и него го биеха. После всичко стихна. Слаба лунна светлина се процеждаше през решетките, а върху пода имаше сянка, прилична на мрежа. Беше страшно.”

Антон Павлович Чехов, „Палата номер шест”

Отдавна е написано и като че ли не за нас… Но колко е точно и актуално! Действително, какво толкова страшно ще се случи, ако, да допуснем, палестинските араби в Газа могат да ловят риба по своите брегове! Да, разбира се, тях могат да ги използват терористи за доставка на оръжие в Газа. Но ние имаме една от най-силните армии в света, нима рибарските лодки могат да представляват смъртна опасност за израелската армия?

И ако разрушиш домове, училища и болници в Газа, нима местните жители от това по-малко ще ни ненавиждат? Или ще започнат повече да се боят от нас? Ето в това е същността! Тя се заключава в това, че освен ХАМАС и Ислямски джихад, в Израел има много по-опасен враг. И този враг не е световният антисемитизъм, а собствените ни провинциалност, отчужденост и обикновена банална глупост, подправени с военщина.

Ако си спомним историята, Великобритания, получавайки мандат от Лигата на нациите, окрива еврейската имиграция в Палестина, разчитайки, че пребиваващите там евреи ще развиват този регион, т. е. ще усвояват пустинята, ще строят градове, ще създават нови работни места.

И ще правят това за всички жители на Палестина, а не само за себе си.

И еврейските имигранти наистина създават селскостопански поселения: кибуци, и нови работни места създават, и градове строят, но… Всичко само за себе си. Местното арабско население, живеещо тук много преди идването на имигрантите от Европа и Северна Африка, ционистите просто игнорирали.

Тяхното отношение към местното население е отразено в лозунга: “народ без земя - земя без народ”.  Тоест, арабите за еврейските колонизатори все едно, че никога не са съществували.

А впрочем, арабите не само са били, но са и представлявали болшинството от населението в страната, до самата първа Арабско-израелска война и образуването на държавата Израел.

И когато еврейските имигранти изкупували обществените земи на арабските села от местните шейхове, новобогаташи и просто шемекери от арабските селяни, лишавайки по този начин земеделците-араби от средства за съществуване, естествено, че в създадената ситуация, арабската беднота не е изпитвала, меко казано, никакви топли чувства към имигрантите-евреи.

Между другото, главният аргумент за правата на евреите в Палестина - в израелски вариант - Земята на Израел, е всъщност Петокнижието, т. е., Стария завет или Библията. Но в Библията, освен за дарената на евреите  Обетована земя от самия Господ, се говори и за много други неща.

Например, за живота на патриарсите на еврейския народ, в частност, за Авраам и Ицхак. Авраам, идвайки в Светите земи, направил кладенци не само за себе си, но и за всичките си съседи. Делото на Авраам продължил неговият син  - Ицхак и това позволило на праотците на евреите да живеят в мир и съгласие със съседните им народи. Именно такъв подход позволил на малкия народ да преживее в продължение на хилядолетия сред много по-многобройните си и могъщи съседи.

Присъства в Библията и историята на Йосиф, спасил Египет от глад и станал практически управител на страната, благодарение на своите заслуги. И присъства, накрая, история за излизането на евреите от Египет и завоюването на земята Ханаан, когато евреите, под предводителството на Иисус Навин, се опирали вече изключително на силата, аргументирайки се с това, че заслугите на Йосиф не са могли да спасят неговите потомци от преследвания и робство. Както показва по-нататъшната история на евреите, залагането на силата не винаги е оправдано.

Навярно трябва да има златна среда между силата и добродетелта. Т. е. необходимо е да умееш да защитиш себе си, но и не само себе си. Но силата не отменя добродетелта.

За съжаление, еврейският анклав и след него държавата Израел винаги са се разчитали само на силата, забравяйки опита на своите предци.

И съвършено напразно, според мен.

Коренът на всички проблеми преди всичко трябва да се търси в провинциалния и рутинен подход, доминиран и доминиращ при създаването на повечето национални държави и Израел в това число: национален език, национална култура, свое, само за себе си… И по-нататък какво?

На смяна на колонизаторите идват своите собствени олигарси. Неотдавна четох статия за Латвия, която на Запад наричат Прибалтийски Бангкок, и за процъфтяващия там секс-туризъм. И какво, за това ли е била необходима независимостта на страната - за да изпратят латвийските жени на тротоара?

Пиша всичко това, защото за създаването на държава и особено национална, е необходима много по-висока цел, отколкото идеалът “да живееш сред свои”.

Някога, още в зората на създаването на еврейския анклав в Палестина, проблясва искрицата на благородната идея за бъдещата еврейска държава като за факел на народите.

Какво се разбира под това? Събралите се след Първата световна война в Палестина евреи от Русия, мечтаели за благото не само нао еврейския народ, но и за благото на целия свят и затова виждали предназначението на бъдещата еврейска държава именно в развитието на науката и производството, които ще позволят да се нахранят всички гладни  в света, ще позволят на хората, независимо от националността им, да се трудят и да живеят достойно…

А защо, в крайна сметка, е възтържествувал местният подход: всичко за себе си, на нас не ни е до другите, това е отделен разговор.

Работата съвсем не е в това. Главното е, че и сега тази свръхцел, свръхзадача, е така необходима на Израел, както и преди създаването му.

В Израел се гордеят и обичат да говорят за постиженията на израелската наука и промишленост. Овладявайки тези технологии, Израел отдавна би могъл да реши проблема с антисемитизма в света, ако в качеството на свръхцел и свръхзадача си беше поставил, наред с разработването на система за  противовъздушна отбрана, например, да създаде технология, позволяваща да се реши проблема с глада и питейната вода за целия свят.

Или да направи така, че лечението на палестинските араби от Газа в израелските болници да престане да бъде пропаганден клип. Не мисля, че за строителството на болници и училища в Газа, за строителството на съвременни предприятия, местните жители ще убиват евреите. Убеден съм, че човек е готов да убие другите, убивайки себе си, тогава, когато няма нищо за губене.

Израелските араби имат какво да изгубят и онези от тях, на свой ред, които нелошо са се вписали в израелската действителност, едва ли биха искали да изгубят Израел. За разлика от израелските араби, болшинството от Газа няма какво да губи. Много е трудно да се защитаваш от хора, които нямат какво да губят, даже с помощта на най-високи технологии.

В света всичко е дотолкова взаимносвързано, че е невъзможно да изградиш своето благополучие върху нещастието на другите.

А що се отнася до нашите от Палестина, да, те имат ХАМАС, който съвсем не прилича на ангел.

А ние какво? Ние нищо - пари правим. И главно - ние сме много добри: даваме им вода и електричество, брашно и строителни материали, позволяваме им да работят на строежите на нашите селища… От хуманни съображения? Може би! Работата не е в хуманността - Израел доставя всичко това в Газа не от някакви висши и хуманни съображения, а за пари.

Парите не са малко и едва ли някому не би му се искало да се свързва с предприемачите, лишавайки ги от такова тлъсто парче.

Това е главната причина, заради която Израел не прекратява окупацията на Западния Бряг на Йордан и продължава блокадата на Газа: пари за доставките на всичко, започвайки от гориво-смазочни материали до брашно, от земята на палестинските села, предоставена на израелските строителни предприемачи даром…

Ако Израел може да се откаже от всичко това, утре в Газа и на Западния Бряг ще започне Палестинска пролет, независимо от сезона. Но Израел ще се държи за палестинските територии и ще блокира газа до последната възможност да се възползва от благата, предлог винаги има: палестинският терор.

Странно е, че не ни обичат.

Егоизмът и провинциализмът раждат пришибеевщина.

Неразбран и отхвърлен в отечеството си, подофицерът Пришибеев напуснал родината си и тръгнал да търси разбиране по света. И намерил това, което търсил. При това навсякъде: от Америка до Австралия. А подофицерът бил доста плодовит и богатото потомство на Пришибеев умножило славата на своя знаменит праотец хилядократно: в Корея и Виетнам, в Чили и Афганистан. И в Обетованата земя също поникнало Пришибеевото племе.

Потомците на подофицера се отрупали с генералски звездички и лампази, покорили политическия Олимп, науката и изкуството, но не променили главното: принципът на своя знаменит прадядо, да си останат във всичко подофицери.

Едно не разбират тези подофицери с генералски пагони: защо копчетата им са изпокъсани и носовете - разбити.