Генадий Серебряков

превод: Христо Черняев

***
На сняг стопен дъхтеше под звездите.
Напуснал хижата, вървях в нощта.
Реката чезнеше посред брезите,
все още в лед скована беше тя.
И в тази нощ тревожна и особена
усещах - нещо ще се промени.
Триъгълните борове със злоба
пленяваха ме в миг от пет страни.
Настръхнали шушукаха: Там кой е!
Преграждаха топящия се път.
Те пазеха на зимата покоя
с игли и пики, с разклонена плът.
Но дишах леко. Хващах се за клека.
Животът се придвижваше напред.

Разсъмваше. Край стръмната пътека
реката с гръм рушеше своя лед.

***
Бели, светещи облаци
бързо вятърът гони.
И се нося те обли
над размахани клони.
Като в детството съм си
на тревата скосена.
Тънко, тънко прозвънва
- чуй - пчелица смирена.
Вятър облаци къса
като пухкава вълна.
Те в самата река са
полетели над хълма.
Ястреб, опнал крилете,
над ливадата пада,
и срибуцат щурчета
сред лайкучката млада.
Сила взема душата
от земята - кърмачка…
И върви през тревата,
като птица, косачка.
Плуват облаци бели
в слънчеви лъчезария,
като химн полетели,
който в мен се повтаря.

ЛЕБЕДИ

Обичам лебеди,
като Ладога бели и чисти.
Обичам лебеди -
светещи лампи сребристи.
Обичам лебеди -
с леки летящи линии.
Обичам лебеди -
те се раждат от лилии.
Стари поверия
всеки от детство приема.
Някой за лебеди
нявга писал поема.
Писал
и вярвал
в тъй чудо, в природата зрима.
И оттогава
навярно поверие има,
че в езерен свят
дъжд проливен веднъж завали ли,
птици се раждат
от горди и ласкави лилии…
Обичам лебеди,
плавни, със следи безтръпни,
обичам лебеди,
като детството ми недостъпни.

ТРЕВА

Кажи, защо така ми се остава
сред тишина вглъбена, дива:
тук
да легна сред трева и сред тинтява
далеч от градски дим и градски звук.
В очите силна синева да свети,
да късам лайкучки, по тях с пчели.
И да забравя устните, ръцете,
които - все едно - не са били.
Да слушам само как звънче разлято
разкъсва тишината къс по къс.
Да сетя, че животът влиза в лято
и че на пролетта е сложен кръст.
А лятото не е чак толкоз ведро,
ни светла по момичешки бреза.
Ще мине облак,
като зърно едро
ще се търкулне първата сълза.
И всичко - с време. Мед дъхти в цветята.
И светове се раждат и… рушат…
Но е на хубаво, че в самотата
невръстни пилци първи път кръжат.

***

Смъртта ли? Ние и в смъртта сме силни.
В пръстта пак се строяваме в отряд…
Н. Майоров

В отряди, в батальони,
те сурово
вървят напред
към вечни векове.
Поименно Русия
там отново
като в проверка
ще ги назове.
Вървят напред
уверено и право,
по Кремъл
те равнение държат
и не помръква
делото им величаво.
От стъпките им
се тресе
светът.
В отряди, в батальони,
неотменни,
вървят напред под слънчев апогей.
Над тях ухаят
далнини зелени.
И няма смърт,
Русия щом живей.

***
Слънцето със светлика си силно е,
реките - със своето сливане,
в полет са силни крилете,
в работа трудна - ръцете.

Селата са силни с полетата,
степите - с коне непокорни.
А хората и дърветата
са силни със своите корени.

***
Земята е прекрасна, вечна плът.
Тя няма никога да остарее.
Цветче цъфти, клас житен бавно зрее…
от памтивек. И пак - за първи път.

***
Когато минат над света столетия,
ще се замислят светли умове:
как е побрала малката планета
скръбта на толкоз дълги векове.

***
Порока в добродетел не правете,
не се хвалете с тъмни грехове,
за да не заприличат в вековете
на вас и дъщери, и синове.

***
Червеношийка пее на малиновия храст,
тъй рони звуци, сякаш че малини рони.
И простата й песен в сини небосклони
отнасят боровете в утринния час.

И както в детството, в една минута кратка,
сега сърцето ми престава да трепти.
Отвикнала от всички чудеса, почти,
изпълва се душата с болка сладка.

***
И ябълката труди се със пот.
Но чак на лято ще се види вече
кой цвят е на безплодие обречен
и кой завързал е със сладък плод.

РЕКА

Реката мислеше: „Небе съм аз.”
И носеше през толкоз километри
цял ден бухлати облаци и ветри,
и пламнали звезди в среднощен час.

Но ветровете луди, без юзди,
размътиха я. Време бе проклето.
И както винаги високо бе небето.
С бухлати облаци. И със звезди.

РОЖДЕНИЕТО НА ПОЕТА

(Лермонтов)

В постелите си спят убийци на надежда.
За него те дори не подозират.
А с болка светлото момче проглежда.
И острието на свещта раздира
на мрака чер най-черната надежда.

САКТИКОВ-ШЧЕДРИН

Лежеше блед. Отслабнал. С риза потна.
Не беше в сила да възпре смъртта.
Не можеше дори професор Боткин
да му даде живота и света.

Антрето - пълно. Всеки с лоша вест:
кредитора, и онзи там с мундира…
Той рече на прислугата си: - Не приемам днес…
Кажете: „Много е зает - умира.”

СУВОРОВ

Не бе почувствал страх, ни слабост в никой бой.
Презря той нрава тъп на всички царски хора.
И в трудния си път заслужи честно той
тез прости думи: „Тук лежи Суворов.”