Гайнан Амири

превод: Григор Ленков

О, ти мой стих,
ти вкуси в тишината
и сладка свобода, и мирни дни,
и сила, и покой те осени,
и сякаш злият грохот на войната
е отшумял зад девет планини.

И все по-рядко се обаждат раните,
и все по-рядко смърт сънуваш ти,
но дойде ден - небето запламти
и с гръм тревожен загърмят камбаните…

О, спомени, по-силни от годините,
по-яростни от болка и от стих! -
Другаря си пак виждам - в кръв хрипти
и шепнат с мъка устните му, сините,
последна дума, вик окървавен,
молба и сбогом: „Стреляй в мен…”
И кървав залез ляга над полето,
и в мен кънти предсмъртният му вик,
и слънцето като ранен войник
потъва в лазарета на небето…

Войната свърши. Нови домове
възкръснаха край новите градини.
Но паметта ми пълна е с руини,
бушуват в паметта ми боеве…
Край мене степ безкрайна зеленее,
под мене Волга следва своя ход
и младостта благословена пее
под слънцето на юнската природа.
Но в паметта ми пламва параход
и мрат в дима деца на парахода…

Какво кристално слънце и небе!
И ти, мой стих, усмихвай се, възпявай
щастливото ни земно битие!

Но няма мир за тебе, ни забрава,
все тъй за теб войната продължава
и ти не затова ли пак скърбиш
и те преследват спомени горчиви,
че не можа децата да спасиш,
на оня кораб изгорели живи?

Да, те са мъртви, те са шепа прах, -
жизнелюбиви и невъзкресени…
Ти, жив, живей за тях и зарад тях,
че те са мъртви, но непобедени!
Спаси от скръб
невинните деца,
влей мъжество
в безгрешните сърца
на всичко неродени и родени…