Маноел де Барос

превод: Румен Стоянов

ИЗ „ДИДАКТИКА НА ИЗМИСЛИЦИТЕ”

ХІV

Поезията е летеж извън крилото.

ПОЕТ

Ще рекат, че собствено казано аз не съществувам.
Че съм същество от срички.
Ще рекат, че имам призвание да бъда никой.
Моят баща често ме предупреждаваше:
който може да изкара живота си в слушане на думи
и го намира за красиво,
или е никой, или е смахнат.
Ще да съм бил тринадесетгодишен.
Следобед отидох да гледам Андите,
които се губеха из далечините на Боливия.
И дойде ми озарение.
Бе първо озарение.
Оттам извадих първия мой стих:
оня баир изкривява задника на гледката.
Показах творението на майка ми.
Майка рече:
сега ще трябва да поемеш твоите
безотговорности.
И ги поех: влязох в света на образите.

ЕЗИЦИ

Съдържам призвание да не знам учени езици.
Способен съм да разбирам пчелите, а не немския.

Единственият език, който яко учих,
бе португалски.
Учих го яко, че да мога да го бъркам, зъбейки се.

Езикът на индианците гуато е: сякаш
отвътре на думите помежду камъни тече река.

Езикът на гуаранийците е шепот:
за тях много по-важен е
ромонът на думите, отколкото смисълът им.
Трели използват даже в болката.
В езика на гуараните има винаги сянка от локвата,
в която живеят те.
Но е утринен език.
Има в словата му сноп от лъчи на детско слънце.

Разбирам също и неразговоримия език на камъните.
Езикът,
който най-добре обхваща безмълвието на словата.

Знам още и езика на птиците - само песен.