КЪМ КЛЕВЕТНИЦИТЕ НА РУСИЯ
превод: Красимир Георгиев
КЪМ КЛЕВЕТНИЦИТЕ НА РУСИЯ
„Защо ли в хор анатемосвате Русия?
Какво ви възмути?”
А. С. Пушкин
Аз още чувам глас вдовишки
на таз земя, оттам зове.
В полята влажна кръв войнишка
не съхне с нови ветрове.
Шосето още трясък влачи.
Момиче в храстите крещи.
Над ямата топола мрачна
към ледна синева лети.
Все още край завоя грохот
люлее белите върби.
Със свиваща се тънка нота
снаряд мъглата раздвои.
И болка. Мъката остава.
Бял храст край ален речен тек.
Загиваха в света държави,
тъй както гине в бой човек.
Преминахме през тази драма.
Сърцата мъка овъгли.
Но огън за успех остана
в паласките на войнски дни.
Косеше глад. Сушеше жажда.
Остана път да извървим -
и с всяка болка, с всяка рана
кълняхме се: ще победим.
Дойдохме. Този димен вятър
в нозете ни лежи. На страж
сме там. Бащите и децата.
На кръстопът към пътя наш.
Там бе народът. Мощен. Вечен.
Свещена сол на роден праг.
Суров. Безкористен. Сърдечен.
Обсипан с белези и прах.
През всички стъпала проклети
на ада минахме със стръв.
Не, нас с война не ни плашете.
Земята не стои на кръв!
Не на сълзи. Не на раздори
сред хорския неверен здрач.
Не под наочниците с щори
на кръвожадния ездач.
На чиста истина Земята
с добро и щастие стои.
На дружба - твърда и крилата.
С лице към светлите зори.
Нима човек затуй роди се,
надежди да топи в лъжи,
в съзвездия и материци
човешка болка да тежи?
Нима затуй векът ни расна,
над изранените треви
светът като сакат нещастник
без патерици да криви?
Той сляп, подобно Вий, да вие?
Клепачи да тежат от дъжд?
Кой злобно клевети Русия!
Ти спри! Било е. Неведнъж.
А ний все по-нагоре бродим.
И не над пепел път димя,
а над живеца на възхода
на вечно живата земя.
1963 г.
——————
* Вий - персонаж от източнославянската митология, чийто поглед убива. Очите му са покрити с огромни клепачи, които не може да повдигне без чужда помощ.
——————————
КЛЕВЕТНИКАМ РОССИИ
„Зачем анафемой грозите вы России?
Что возмутило вас?”
А. С. Пушкин
Ещё я слышу голос вдовий
На той земле, на том юру.
Ещё поля от волглой крови
Не просыхают на ветру.
Ещё шоссе трясёт трехтонкой.
И девочка кричит в траве.
И чёрный тополь над воронкой
Бежит по мёрзлой синеве.
Ещё на гулком повороте
Качает грохотом ветлу.
И на щемящей тонкой ноте
Снаряд раздваивает мглу.
И боль. И горе. И мытарства.
Седой ковыль у красных рек.
И гибли в мире государства,
Как гибнет в поле человек.
Мы все прошли сквозь эти беды.
Нам горе углило сердца.
Но и тогда огонь победы
Лежал в подсумках у бойца.
Нас голод гнул. Сушила жажда.
Но и тогда - на всём пути -
Мы болью каждой, раной каждой
Клялись с победою прийти.
И мы пришли. И дымный ветер,
Свернувши, лёг у наших ног.
Там были все. Отцы и дети.
На перепутьях тех дорог.
Там был народ. Великий. Вечный.
Святая соль моей земли.
Суровый. Трепетный. Сердечный.
В походных шрамах и пыли.
Мы шли по всем ступенькам ада.
Как эти дни не назови!
Нет, нас войной пугать не надо.
Земля стоит не на крови!
Не на слезах. Не на раздорах.
Не на безверии людском.
И не на том, чтоб биться в шорах
Под кровожадным седоком.
Земля стоит на правде чистой.
На ясном счастье. На добре.
На дружбе - твёрдой и плечистой.
Лицом повёрнутой к заре.
И разве в том людская сила,
Чтобы надеждам вопреки
Глухая боль перекосила
Созвездья и материки?!
И разве в том значенье века,
Чтоб на израненных полях
Мир, почерневший, как калека,
Стоял на сбитых костылях?!
Чтоб он был слеп, подобно Вию?
Не мог открыть тяжёлых глаз?
Кто там клевещет на Россию?!
Оставьте. Было. И не раз.
А мы всё выше год от года.
И мы стоим не на золе,
А под живым огнём восхода
На вечной и живой земле.
1963 г.
