БЪЛГАРСКИ РОЗИ
превод: Вътьо Раковски
Вий, сладки рози в долините на България,
о, сладкодумници на пролетта,
колко уханни сълзи ви разтварят,
колко въздишки във харема през нощта.
И колко длани робски нежно браха
стохилядните пъпки, цъфнали във цвят -
все би могла една робиня плаха
да се окъпе в капка аромат.
Без обич и мечти, без капка сила
пленената жена на гордостта,
таинствен чар от говора ви пила,
във сластната прегръдка пада тя.
Нима изнасяха навън за злато
отронената капка смърт в зори!
Вземи от бялата робиня ти сълзата,
по-скъпа и от перлата дори.
Във тази капка пролетната рана
на волността и младостта боли;
нима е чудо - този мирис мюсюлманина
в нозете на туземките свали.
И този дъх, на розите душата,
към слънцето която все се вий,
проникна чак до руменеца на зората,
чиито родни дъщери сте вий.
Зора когато като знаме ясно
юнаците поведе в ранен час,
когато дадоха душите и кръвта си.
Не бе ли то, о, рози български за вас?
Когато излетяха сред тормоза
оттук светкавиците на мъста,
дали не бе за вас, красиви рози,
за да цъфтите вий на свобода?
Красавиците волни ще красите
на срещите им райски с младостта,
изкупени със кръв, ще заблестите,
на свободата рози и на любовта!
