НАРАСТВАТ ВЕЧЕ ДНИТЕ
превод от испански: Ботьо Буков
НАРАСТВАТ ВЕЧЕ ДНИТЕ
Нарастват вече дните, вече позволява
да го съпровождаш, докато бавно гасне
едно последно слънце по небето февруарско,
отвяло този град в реката, отразяван
в несекващото й течение, което
зад розмарина там, разцъфнал край водата,
на мен приличащ - друмник, поискал и в душата
тъй лек да се почувствам, жал да не усетя
когато гледам колко щедро се разлива,
смирила се накрай, и колко е щастлива,
и пищна красотата, която се разгаря
под аления цвят на облаци размити
до неизменното зелено на елите,
и бавно си отива денят на февруари.
КОНЕ
Космати, неподправено печални,
въздълги неподвижни гриви свели,
първични, подчинени на предела,
захвърлени в лъките пасторални,
стоят едни коне. И не показват
почуда. Сякаш никнат те, сродени
с тревите. Ни юзда, ни стреме -
растения, в безмълвието врасли.
Каква енергия, застинала в душите им!
В зениците им плува мрак без смисъл.
С уши в покой, прелят в покоя вечен
на небесата - тайнство за конете,
за всяко друго същество - тъй близки,
стоят си там, подобно свръхчовеци.
ЕСЕН КАТО ОСТРОВ
Есен като остров
с профил неподправен -
прилив колебливост
в тънеща забрава.
Обич към чертите!
С прелестна утеха
лозето съблича
кралската си дреха.
В кошничката грозде
- уравновесени -
с радост се подреждат
мислите блажени.
Начин за сполука.
Мъдрост във възхита.
Ето: проста вейка
посред блясък скитащ.
Песен ли? Не, клонки,
острия, които
птиците отричат.
Музика укрита.
Яснота! Тъй силно
те в листата пеят.
А листата искат
дружно да жълтеят.
Вятърът топола
връзва за небето.
И трепти безспирно
тази необгледност.
Блясъкът й древен
от щастлива вечер
няма да загине.
Все по-мой е вече!
Скоро, час по-скоро
оседлайте коня -
друмища широки
с него да подгоня!
ДВАНАДЕСЕТ ЧАСЪТ
Казах: всичко тук е пълно.
И топола затрептя.
Посребрените й листи
ми прозвъннаха с любов.
Не зелени, бяха сиви.
Беше слънце обичта.
И тогава - точно пладне -
птиче някакво разля
из простора песента си,
превъзнесено така,
че едно цветче, израсло
в най-високите жита,
се почувствува възпято.
Бях на този миг средата,
пълен с толкова околност,
съзерцаващ всичко тука,
сторено като от Бог.
Казах: сътворено всичко.
Бе дванадесет часът.
ГЛЕДКА
Тъй добре селцето се разбира
с часовника на кулата старинна,
че не го отвява ни зефирът,
нито слънце може да изтрие
ясната подредба и нагласа
в гледката, дошла до крайността си.
Дребни минувачи там се лутат,
хванати в карето на чертежа,
който е обвързал като в мрежа
улици с отмервани минути.
РЕКА
Как спокойна е водата!
Тишини съединява.
Нейните кристални шпаги
острия успокояват
в разклонението бавно.
Те са нужни на морето.
А залутана прохлада
в миг довява гласовете
влюбени на двама млади.
Дават клетви, рецитират,
молят. Трескаво реката
до премала чак пулсира!
Хлъзват се изпод водите
небеса безкрайно близки.
Въздухът дълбок с корона
многоцветна се разискря.
Гласовете настойчиви
все по-влюбено прииждат.
Как бих искал, как бих искал…
Цялата река въздиша.
РОЗА
На Хуан Рамон Хименес
Розата видях: корона
на хармонията висша -
тъй извечна и спокойна.
Съвършенството й свише
славей беше прояснил,
най-безжалостно извил
трелите на гласописа.
Въздухът обви света
с дивната си пълнота
и в гръдта ми вик роди се.
СЪВЪРШЕНСТВО
Над този ден е небосводът.
От гъсто синьо е изваян.
Окръглянето превъзходно
на блясъка: това е пладне.
Всичко е купол. Отпочива
в средата роза доверчива -
на слънцето покорно цвете.
И настоящото те среща,
а твоите нозе усещат
неразделимата планета.
ЗЕМЯ И ВРЕМЕ
Ден велик - огромно плато
векове, които раждат
светлината на балкони
в аромата на пейзажа.
Тук усещам изобилност.
И с реката тя споделя
радостта си, че пътува.
Русло, русло неизмерно!
(А чии са тези смътни
силуети непознати?
Моята безмълвност само
се разлива в долината).
Много истински и много
живи хубости научих.
Само тука ми предават
те на думите си ключа.
Както черната топола
вдишвам те неутолимо,
земьо съдбоносна! Искам
жив да бъда. Опази ме!
ЗАВЪРШЕНО ДЕЛО
Винаги съм искал до края да завърша
делото си. Ето, че го завършвам вече.
С най-хубавото в мен на него съм обречен.
Дни има ли напред? Хартията се свършва.
Усещам се сега, достигнал до целта си,
тъжен, много тъжен, че я надживявам,
макар че изворът все тъй безспир припява
и с ново мъжество на слънцето отвръщам.
О, нека има край, но аз да бъда още!
Притуря ли, ще стане дебела тази книга.
И моето сърце нашепва: стига, стига…
Перото ще е тъй по-доблестно и мощно.
Както на другите, на мене казвам също -
предела си човек не бива да премине.
Жестоко е миньорът да умира в мина.
Нека светлината на полето ме прегръща.
Нека здраво слънце над ниви безпределни
с истина от въздух пречест да ме залива!
Пристигнал в края днес, тържествено откривам
печалния си мир - завършеното дело.
