(За Усин Керим)

Никола Инджов

Около 1960 година в Хасково излизаше вестник, който тогава минаваше за едно от добрите провинциални издания. Дори веднъж този вестник – „Хасковска трибуна”, бе похвален доста аргументирано и приятно в официоза “Работническо дело”. Отбелязвам този факт само защото в случая автор на прегледа на местния печат бе не кой да е, а поетът Владимир Башев. Току що започнал и той своя редакторски път, вдъхновен от собствени идеи за журналистика в провинцията…
Безспорното ниво на хасковския вестник се дължеше на група млади писатели, които по една или друга причина – битова или творческа – се бяха съсредоточили в малката редакция. На щат се водеха като литературни сътрудници – днес това означава репортери. Един след друг и един до друг действаха в милия южен град Иван Николов, Янко Димов, Александър Миланов и Антон Вергиев (кореспонденти последователно на в. “Народна младеж” за региона), Захари Петров, Иван Жеглов, Тодор Коларов, пишещият тези редове Никола Инджов. В колегиално съдружество с посветените на журналистиката Атанас Хаджиколев, Георги Каракачанов, Зина Добрева, Борис Каркадаков, Леон Коен, Димитър Добрев. Под ръководството на Манол Тодоров, който в незабравими житейски ситуации олицетворяваше хасковеца и хасковското с неповторимата си ирония.
Впрочем, с един забележителен монолог на Манол Тодоров започна и пребиваването на поета Усин Керим в редакцията на вестник “Хасковска трибуна”.
- Май че има пленум на окръжния комитет – говореше един ден Манол, – сутринта, гледам, бая тъпи физиономии по улиците. Щом има пленум, ще свалят някого. Те няма какво друго да решават – комбайните жънат, заводите пушат, Съветският съюз не ни дава на империализма. Пък като свалят някого, най-напред го задължават да си изкара всички отпуски. След това му предлагат отговорна работа в тютюневия монопол, обаче там им трябват специалисти, а не агитатори. Не става за мелничар в мелниците, ни за предач в предачниците. И тъй, иде ред на редакцията. Дават на сваления кадър направление към идеологическия фронт и няма как да предотвратим маневрата. Ако кажеш, че при нас работата е за писатели, питат къде ви са писателските дипломи. Значи трябва да изпреварим пленума. Има една свободна длъжност, мислете кой светкавично да я заеме, пък може и поет да сложим, и между поетите се срещат нормални хора…
Така удари моят звезден кадрови час, понеже свободната длъжност бе в отдел информация, който завеждах. Казах, че имам такъв човек, че вчера съм се видял с него в цинкографията в Пловдив. (Е, не в самата цинкография, а в една кръчмичка до нея, та още ме болеше главата от ракии и коняци, обаче и душата ми бе още омагьосана от Усин Керим, защото това бе той – както възкликваха в старите романи). Споменах, че Усин е женен, живее в Чепеларе, върти се в София, а си вади хляба като редактор на мнотогиражката в маджаровските мини, откъдето май го пъдят, защото критикувал някакъв шеф, пък е с малко дете и така нататък…
И произнесе тогава Манол историческата си фраза:
- Да идва! По-добре издигнато ченгене, отколкото свалено ченге!
Читателю, не вярвай на някои днешни борци против тогавашния тоталитаризъм, че през ония години нито можело да се мисли, нито можело да се говори така. Можеше и още как, но не мислеше и не говореше така оня, който пишеше оди за чекистите, сещаш се за кого става дума. А Манол, подочул каква вътрешнопартийна сила се канят да пращат в редакцията, вземаше контрамерки, убеден в качествения превес на поезията над номенклатурата.
Така в Хасково се появи самият Усин Керим. Пристигна накипрен в бял шантунгов костюм. Бе на тридесет и две години…
Усин бе издал вече втората си книга “Очите говорят”, която в някаква степен като че ли разочарова предишните му официални ценители. Те, които хвалиха и прехвалиха дебютната му стихосбирка “Песни от катуна”, не очакваха може би порива на поета към друга тематика. Ония критици сякаш бяха номенклатуризирали и духовния живот. Те бяха наложили периодизация на литературата, произтичаща не от естетическите белези на творческия процес, а от събития със социалнополитически характер. Така например времето на българския символизъм бе идентифицирано по времето на двете национални катастрофи след Междусъюзническата и Първата световна война. Периода на модернизма, олицетворяван от Гео Милев и списанията му “Везни” и “Пламък”, бе подведен единствено под знака на народните бунтове и фашистката диктатура. Безспорно, тези събития определяха политическата история на нацията, но интелектуалната история има и други координати. Догматизма на литературната периодизация се долавяше и от самите нейни апологети (според дневника на Борис Делчев), особено при оценката на творчеството на Пенчо Славейков и Йордан Йовков, които не се вместваха в схемата. Още тогава всеизвестни литературни законодатели търсеха интуитивно изход от собственото си – по израза на Емил Манов – “филигранно съпреживяване в критиката”. И появата на поет от циганско потекло се превърна в изключителен шанс за някои критици да се измъкнат от терминологичното тресавище по подобие на барон Мюнхаузен – като се издърпват нагоре за косите си… След което наместиха поета в съответната витрина за пред външния свят; обработиха го като несъкрушим аргумент в домашните полемики по традицията и новаторството; фасонираха го подобно циментов грифон най-високо връз фасадата на соцреализма. (Как приличаха те в тая си дейност на ваксаджийчетата от сливенската гара, които при пристигането на Усин за някакво литературно четене удряли с четките по сандъчетата и викали “Да живее нашто Гьорги Димитров!”)
Законодателите не допускаха промяна в експозицията, защото промяната означаваше излизане от тяхната привична творческа реализация, постигана с вторични идеологически средства. Навярно се и плашеха от склонната към гръмка инквизиция и партизирана по небългарски образец естетика (историите с романа “Тютюн” на Димитър Димов и повестта “Недостоверен случай” на Емил Манов).
Въобще феноменът Усин Керим е недостатъчно изследван от литературната наука. Днес със задна дата могат да се направят някои комични заключения за официозната литературна хроника на времето. В немалко писания например се подчертаваше циганското начало на Усин-Керимовата поезия, но ловко се избягваше констатацията за автора – че е циганин. Обществото тогава не беше расистко, но на светско равнище проявяваше някакво своеобразно целомъдрие и трудно приемаше склонността на поета към самозабрава в епикурейството, а може би и прозирното му чувство за малоценност, особено в интелектуални млади компании; че също така бяха цигански пословичната му материална незаинтересованост, отсъствието на всякаква суета в поведението му, прословутото му състрадание към изпаднали хора, предимно пияници.
Зад Усин Керим стояха различими от пръв поглед битови и генетични предшественици. Само че противоречието във възприемането на личността му не идваше от тях, а от официалната литературна среда. Усин Керим бе циганин, когото не искаха да назоват циганин, а пишеше поезия, която пък искаха да си остане циганска. (Години по-късно на литературно четене в Смолян конферансието обяви, че поради организационни неразбории участието на поета Асен Кирилов се отлага. Приех с безразличие съобщението, като си помислих, че става дума за някой млад писател, комуто предстоят много четения занапред. А Асен Кирилов било възродителното име на Усин Керим!).
Но той бе истински надарен и едва ли литературният му талант можеше да се реализира единствено чрез етническата екзотика. Вътрешният свят на Усин Керим бе много по-просторен. Аз се убедих в това по време на почти едногодишното ни другаруване в редакцията, в кенанските кръчми, по сватбите и сборовете из хасковския край, при радостни и нерадостни състояния на духа.
Усин Керим вече бе много, много популярна личност. Както става и досега у нас, цяла България знаеше, че е поет-циганин, но малцина бяха чели стиховете му. Милата Ата, лирическата героиня на знаменитото му стихотворение, влезе в класиката на българската кръстословица, но и нея, и него споменават сега само в развлекателните кьошета на вестниците… Sic tranzit gloria urbis!
Тогава обаче бе гордо удоволствие да се разхождаш с Усин Керим например по хасковското “движение”. Така наричаха привичния вечерен променад по централната част, другаде провинциалното Шанзелизе се именуваше “стъргало”. Усин, както стана дума, в бял шантунгов костюм, бели обувки и риза, чийто цвят не помня, но помня, че мирише на изпрано. Перчемът му се ветрее като радостно знаменце на младостта, веселието, вдъхновението. Той веднага зае място между забележителните фигури на “движението”. Преди него там се славеха Жечката – мъж, наконтен в женски одежди; Ламбо Тилилята, който разговаряше с уличните радиорепродуктори; черномустакичестият влах Пано, старши сержант от военното комендантство, който ловеше избягалите войничета, тъй както “движението” бе предимно място за сгледи и срещи.
Та Усин се вписа естествено в човешкия пейзаж на слънчасалия град, той бе контактен младеж и се сприятеляваше бързо, не бе високомерен и имаше открита душа. Почти всяка вечер се разделяхме пред вратата на хотел “Родопи”, той хлътваше уж да се наспи, и почти всяка сутрин се появяваше със странни познайници от нощта и търсеше пари на заем за шкембе чорба. Свидетелство за похожденията му бяха нови и нови петна от червено вино по белия шантунгов костюм.

Работата в редакцията вървеше леко и оперено, както казваше Манол. Усин бе назначен като “специален кореспондент”, което означаваше, че не редактира дописки от рабкори и селкори, а си пази силите за проучване на важни проблеми. И дойде момента да проучи един важен проблем, а именно – какво става около тухларните в село Нова надежда.
Село Нова надежда е на петнадесетина километра от Хасково на десния бряг на Марица. Тухларните привлякоха журналистическото внимание поради едно оплакване, че продукцията била некачествена, тухлите се разсипвали, а керемидите се чупели. То после се оказа донос, но Усин Керим, специалният пратеник на вестник “Хасковска трибуна”, замина за село Нова надежда… и забрави да се върне. Командировката му бе за два дни. На петия ден Манол Тодоров ми каза да отида да видя какво става с нашия човек. Нали ти ми го докара, привърши Манол.
От един спечен бряг при село Брод, срещуположно на Нова надежда, слязох в ниското да изсвиря с уста на каика. От каикчията лъхаше на мастика и мента. Все пак доста добре за състоянието си насочваше с дългия сарък тясната лодка между върбалаци и пясъчни наноси. При един дълбок вир спря, извади серкме, развя го през рамо и го запокити в тъмнозелената вода. Нещо се размърда отдолу, въжето на серкмето се опъна, хванах се и аз за него. Измъкнахме го, пълно с дребни риби и един едър черничев дънер. “Сва чак от Скобелеу иди – каза каикчията – там сякаъ дудите ноа день”. После съобщи, че тая риба е за мене. Как така, попитах. “Ам тъй, нъль идиш за поетя, белли ти…”
Поетът бе в хоремага – тази абревиатура носеха през оная лингвистична епоха селските пивници. Гребенът му бе пооклюмал малко, но очите му разискрени, а гласът му, ах, гласът му… Гласът му преливаше към тухларните, към мистичните скалисти каньони покрай Марица. Усин пееше своята най-обичана песен: “Загубил е Марко алената коня, три дни не дохожда…”
Доста народ имаше в кръчмата за усилния летен час. Но скупчените около Усин хора не бяха земеделци българи, а тухлари цигани. Едни опиянени съвсем, други с вчерашен махмурлук, защото си личеше, че компанията е от няколко дни тук, че може би всеки се отбива за малко от нея, само поетът стои неизменно на поста си. За което свидетелствуваше белият шантунгов костюм, превърнат вече в нещо като кожа на куче-далматинец.
Не ще и дума, че се включих с пресни сили в празника на братския цигански народ, както успяха да ми обяснят. Каикчията в това време изсипа рибата на кръчмаря, той я предаде на кръчмарката, не след дълго почнаха да пристигат пържени мрени и кленове. Но сомът, сомът още не се хваща! – викаше някакъв най-близък Усинов приятел и аз разбрах, че додето не се хване сом, ставане от тая маса няма!
Както и да е, на третия ден от моята командировка дотърчаха от кметството и ми казаха, че Манол Тодоров ме търси по телефона. Няма да предавам този разговор, аз и тогава не запомних нито той какво ми е говорил, нито аз какво съм му обяснявал. Обаче след половин час пред кръчмата спря черната редакционна “Волга”, от нея излезе Манол… и вечерта колата си замина без него.
Краят на тази история не е толкова лудоглав. Като се върнахме в Хасково, Усин се усамоти в хотел “Родопи” и за няколко дни написа очерк под заглавие “Лингурска надежда”. Лингури, а по хасковски лунгури, се оказа названието на циганите вретенари и копанари. Няколко многочислени рода се били заселили по десния бряг на Марица. Усин смяташе, че били дошли откъм Румъния в суматохата след световната война. Времето бе оставило дървениите им без купувачи. И тогава се хванали за тухларския занаят, уседнали в селото. Нова надежда олицетворяваше лингурската надежда за сносен живот – и поетът съхрани упованието на своите едноплеменници в написаното за вестник “Хасковска трибуна”.
Знаменитият очерк, печатан с продължение от брой в брой, извади Усин от хапливите подмятания за неговата грамотност, от махленските клюки за петната по белия шантунгов костюм. Никой дотогава не бе писал така за циганите. “Не защото съм циганин, а въпреки че съм циганин!” – каза ми той в един неочакван разговор.
Този негов афоризъм би могъл да се приеме като ключ към душевността му. Сега, след толкова години, когато синът му Кирил, учител и поет, с проблясъци във взора си, с интонации в гласа си, с цъфтежа на усмивката си ми напомня човека от оная младост, аз си мисля, че талантът на Усин Керим бе много по-значителен, отколкото изглеждаше в панегириците за него. Струва ми се, че тогава не се намери проницателен поглед, който да съзре в даровития циганин интелектуалец, освободен от кармата на потеклото си. Защо в живота критическите ментори се правеха, че не обръщат внимание на антропологичните му характеристики, а в писанията избираха за начало и край на тезите си принадлежността му към катуна? Защо не предусетиха, че от песните за катуна той ще премине към поезия за други убежища на духа? В същото почти време от съседния Димитровград се бе отправил към София Пеньо Пенев – и него там не искаха да го приемат в образа, който той придобиваше с годините, помните ли: “Аз имам да изплаквам много сълзи, мамо…” В същия психологически ракурс Усин Керим бе писал в стихотворението си за Ленинград: “…Моята квартира сега ми е светът”. Тази метафора не бе случайна, както не бе случайно догматичното съзнание, което нагаждаше литературна, пък и житейска йерархия сред творците. Във вестник “Народна младеж” писателят Арманд Барух публикува гневна бележка с характера на донос срещу публичното поведение на неколцина млади поети, между тях бе споменат и Усин.
Но животът си вървеше и поетът с белия шантунгов костюм в много случаи изглеждаше всекидневно олицетворение на радост и младост. Особено хубави бяха неделните пътешествия из хасковския край. Усин и аз почти винаги бяхме с Манол – ту на стената на язовир “Студен кладенец”, ту в някоя кошара около чудотворното “Светилище на нимфите”, ту на митичната грамада Аида при издълбаните в камъка й шарапани. Ах, на колко сватби сме били като мили и драги, макар и нечакани гости! Нямаше човек от Конуш до Пекин, който да не познава Манол. Всички го наричаха Бать Маноль, а гореспоменатите координати на популярността му идваха от друга историческа негова фраза, казана на един инатлия, който не искал да влиза в ТКЗС: “Къде за одиш, ба, ахмак, не видиш ли, че от Конуш до Пекин са саде текезесета!”… И ние покрай Манол на веселбите от Конуш до Пекин пиехме, пеехме, лудувахме. Усин като човек с неизчезнали родови инстинкти често забравяше, че на селска сватба може и бабичка да ощипеш, ама младоженката – не… Той бе довел в Хасково жена си Мария и двегодишната си дъщеричка, а Кирчо още не беше роден. Обаче в неделните пътешествия бивахме без тях, ето защо в отсъствие на контролата ставаха разни лудоглави работи. Тук няма да разказвам, че екзотичното мезе тогава бяха кюфтетата от пърле. От едно пърле излизаха две кофи кюфтета, а колко менчета малоградищенско вино изпиват две кофи кюфтета само ние си знаехме! Печен петел бе другото юнашко ядене, преди което един здравеняк като Усин можеше да прекара през гърлото си най-малко едно шише ракия. Домашна, разбира се, кой из хасковско вкусваше винпромски питиета? Веднъж пратихме известния наш приятел Сусамският поп да донесе още ракия, той избръмча с моторетката си, но се забави доста за разстоянието от църквата до дома си, което трябваше да преодолее. Да, да, лете пиехме на хладно в църквата, зиме на топло – пак там. Попът се върна след време поожулен, поопрашен, и обясни забавянето си с крилатата следна поезия: “Летя по шосето, на шосето яма, и след малко мене на шосето ме няма”. И погледна дали Усин ще одобри съчинението му.
Усин одобряваше. Не чух от него да каже за когото и да е от пишещите братя, че е бездарен, че съчинява “белоруска поезия”, че какъв мръсник е отгоре на всичко – изрази на поет, който и до днес не е намерил душевни сили да признае някого друг освен самия себе си, и когото Добри Жотев иронично питаше: “Абе, драги, не ти ли е скучно сам на Олимп! Пусни и някой друг за раздумка!”
Усин изглеждаше наивен в добротата си, един колега наричаше това безкритичност. Може би бе прав, но при Усин и в най-несносните му дни си личеше мекият, неамбициозният, безкористният човек.
През една нажежена хасковска неделя цялата ни тайфа се изнесе на разхлада край язовира на село Книжовник. Водоемът бе малък, но в един момент гласът на Усин се дочу сякаш от средата на Черно море – “Помощ, ей, помощ!” Не извика, а сякаш проговори неохотно. И млъкна. Видях го на петдесетина метра от брега и понеже бях млад и силен, пък и добър плувец, загребах бързо към него. Усин бе потъмнял от уплаха. Викнах му да се хване за кръста ми и да рита силно с нозе. Той ме прихвана здраво, бе доста тежък – и по тежестта му разбрах, че му се е схванал крак. В такива случаи трябва да се предизвика неочакван шок, но нямах игла. Тогава се гмурнах под Усин и го ухапах зверски по бедрото. Кракът му изпружинира, а болката му придаде енергия. Успяхме рамо до рамо да доплуваме до брега. Като излезе от водата, Усин навлече бялата си риза още мокър. Мина един повей на вятъра, дигна му перчема – и в този момент Александър Миланов го щракна с фотоапарат. Току що бях преживял особено напрежение, но помня, че снимката бе направена тогава и там. По-късно Александър Миланов ме убеждаваше, че снимката е от друго място – граничния пункт при село Капитан Андреево.
Всъщност, къде ли не сме били с Усин?
Спорната снимка е може би най-хубавия портрет на поета. На нея личи, че душата му е крилата и скитническа, че над някакво поле съществува човек, който сякаш преминава от едно измерение в друго…
Портретът бе публикуван най-напред в поетичната антология “Това е песен”, издателство “Народна младеж”, 1969 година.
…На бедрото на Усин остана следа от моята захапка. Дълго след хасковския ни живот той се появи с патерици в софийското писателско кафене. “Може и да ми отрежат крака” - проговори за обяснение. “А, не си давам захапката!” – отвърнах шеговито.
Това бе последната моя среща с Усин Керим.

1997