Вероника Тушнова

превод: Татяна Любенова

***

Щастливо и необяснимо
е случващото се със мен:
радост не е, не съм любима -
вината в пролетта не е.

Светът неугледен, бездомен
филизи спят, корени спят,
а аз не спя, денят ми труден е,
и погледа слепи тъга…

Чрез стихове със теб говоря,
не мога никак да се спра.
Като сълзи са, и дихание,
значи не лъжа в нищо аз.

Във стиховете - всичко правда е,
те като вятър са, прибой.
Те най-висока са награда
за взетото от пътя твой!

—————————–

***

Знаеш, всичко тепърва ще бъде!
Южен, вятърът ще повее,
пролетта ще напророкува,
ще прелисти своята памет,
да се срещнем ще ни застави.
Също още - раничко мене
твойте устни ще ме разбудят.
Разбери, предстои ни всичко!
Към сто краища бягат релсите,
самолети по курса излитат,
вдигат своята котва кораби…
Ако помнеха това хората,
щяха често да мислят за чудото
и да плачат щяха по-малко.
Що е щастие? То е птица:
изтървеш ли го - няма хващане.
А във клетка да го измъчваш,
това също не бива да правиш,
с него трудно е, ако разбираш!
Да го спра безжалостно няма
и крилата не ще приклещя.
Ти отлиташ?
Лети, тогава…
Знаеш как ще празнуваме
Срещата!

—————————–

***

С годините си мисля все по-често,
че краденото щастие - е щастие,
както за скитника - откраднат хляб насъщен
спасение е от живот нещастен.

И може би по-сладостно е даже.
Повярвайте, в защита не на кражбата,
но аз съм убедена, ситият
не си представя колко струва хляба…

—————————–

***

Без обещания
животът по-печален е
от нощ дъждовна и без огън.
Та не жали ти обещанията,
че ще съм лъгана, не бой се.
Че огорченията разни тъй са много
и повсеместна суетата…
Не бой се от словата -
прекрасни, празни,
като цветя недълговечни.
Сърцата людски им се радват,
светът без тях
пустинно тих e…
И мигар няма
висша правда
във краткото им процъфтяване?

—————————–

В ГОРАТА

Насреща борове. Край нямат…
Ден ярък, и висок, гори,
кръв хвойнова, непроницаема
за дъжд от слънчеви лъчи.

И само тук-там в мрак просветва
от злато сякаш блясък.
Слънчеви капчици от вейките
потъват в розов пясък.

В леса тържествено и тихо е…
Но аз не чувам тишината -
не е заглъхнал звукът див
от музиката на войната.

И с младата брезичка, редом,
обгръщаща го с шумолене,
стои разцепен от снаряд
на бор овъглен скелет.

***

Счастливо и необъяснимо
Происходящее со мной:
Не радость, нет - я не любима -
И не весна тому виной.

Мир непригляден, бесприютен,
Побеги спят и корни спят,
А я не сплю, и день мой труден,
И взгляд мне горести слепят…

Я говорю с тобой стихами,
Остановиться не могу.
Они как слезы, как дыханье,
И, значит, я ни в чем не лгу…

Все, что стихами, - только правда,
Стихи как ветер, как прибой,
Стихи - высокая награда
За все, что отнято тобой!

—————————–

***

А знаешь, все еще будет!
Южный ветер еще подует,
и весну еще наколдует,
и память перелистает,
и встретиться нас заставит,
и еще меня на рассвете
губы твои разбудят.
Понимаешь, все еще будет!
В сто концов убегают рельсы,
самолеты уходят в рейсы,
корабли снимаются с якоря…
Если б помнили это люди,
чаще думали бы о чуде,
реже бы люди плакали.
Счастье - что онo? Та же птица:
упустишь - и не поймаешь.
А в клетке ему томиться
тоже ведь не годиться,
трудно с ним, понимаешь?
Я его не запру безжалостно,
крыльев не искалечу.
Улетаешь?
Лети, пожалуйста…
Знаешь, как отпразднуем
Встречу!

—————————–

***

А я с годами думаю все чаще,
что краденое счастье - тоже счастье,
как ситник краденый - все тот же хлеб насущный,
спасенье жизни неблагополучной.

А может, несравненно слаще даже.
Поверьте, это не в защиту кражи,
но просто я убеждена, что сытый
не представляет, сколько стоит ситный…

—————————–

***

Без обещаний
жизнь печальней
дождливой ночи без огня.
Так не жалей же обещаний,
не бойся обмануть меня.
Так много огорчений разных
и повседневной суеты…
Не бойся слов -
прекрасных, праздных,
недолговечных, как цветы.
Сердца людские так им рады,
мир так без них
пустынно тих…
И разве нет в них
высшей правды
на краткий срок цветенья их?

—————————–

В ЛЕСУ

Навстречу сосны. Нет конца им…
День ярче, выше, горячей,
но хвойный кров непроницаем
для ливня солнечных лучей.

Лишь кое-где во мраке вкраплен
как будто золота кусок.
И с веток солнечные капли
сочатся в розовый песок.

В лесу торжественно и тихо…
Но я не слышу тишины,-
еще не умер отзвук дикой,
железной музыки войны.

И с молодой березкой рядом,
ее шуршанием одет,
стоит расщепленный снарядом
сосны обугленный скелет.