СТИХОВЕ
биографична бележка и превод: Явор Василев
Ян Кохановски е роден в Сицина, Полша, през 1530 година в среднозаможно благородническо семейство. Обучава се в Краковската Академия (по-късно Ягелонски университет), а също в Кьонигсберг и Падуа. Голяма част от младите си години прекарва в пътувания из Западна Европа. След завръщането си в Полша затвърждава позициите си в най-отбраното аристократично общество и постъпва на служба в канцеларията на крал Зигмунт Август. След сватбата си с Дорота Подлодовска през 1575 г. поетът се оттегля от активния обществен живот и заживява в имението си в Чарноляс. Умира внезапно в Люблин през 1584 година. В славянските литератури името на Ян Кохановски заема особено значимо място. Безспорен е приносът му за издигането на полската ренесансова литература до равнището на съвременните европейски образци. Поетът пише както на латински, така и на полски език, а творчеството му е разнообразно в жанрово и тематично отношение. Ренесансовият смях във фрашките му (кратки лирически произведения с характерна поанта) отразява цялата епоха в многобройни картини от ежедневния живот. Под силното влияние на Хораций Кохановски пише множество песни, измежду които любовни, патриотични, религиозни и философски. Поетът изследва човешката същност във всички нейни превъплъщения, утвърждавайки универсалната ренесансова ценност - разума. При все че творчеството на Ян Кохановски безспорно се смята за апогей в развитието на полския Ренесанс, то съдържа и логичния преход към бароковата епоха. Забележителният цикъл „Трени” (жалби) представлява разсъждение върху смъртта и човешкото нещастие. Повод за написването му е кончината на Уршула - невръстната дъщеря на поета. Кохановски сам съставя антитеза на вярата във всесилните възможности на разума и волята. Цикълът разказва за отчаянието, човешката безпомощност и утешението, което все пак не дава отговор на най-съществените питания, поставени от лирическия човек.
—————————–
ПЕСЕН XXII
Мой разум, да скърбиш е безполезно -
изгубеното, знай, не се възвръща лесно.
Навремето, щом щастието ти намигна,
каквото искаше, без трудност го постигна.
Ти виждаш, днес небето ни напуска -
далеч е любовта, ала защо напусто
главите си да бием? И какво да кажем?
Разумно е за дни по-леки да се пазим.
Но не мисли, че ти единствен страдаш тежко,
и други са познали скърбите човешки.
Те просто по-добре да ги таят умеят,
макар че без сърце, престорено се смеят.
Щом тъжен съм, талант такъв не ме спасява;
опечален ли съм, ликът ми ме издава.
Но ето виждам - да скърбя е безполезно -
изгубеното, знам, не се възвръща лесно.
ПЕСЕН XXV
Какво желаеш, Господи, за даровете Ти богати?
За изобилното благодеяние, което ни изпрати?
Не Те побира църквата, навсякъде присъстваш -
в морето, бездните, небето и земната повърхност.
За злато не ламтиш, аз знам, понеже Твое
е всичко на света, което човек нарича свое.
С признателно сърце те славим, Боже,
че жертва по-достойна да сториме не можем.
На целий свят си господар, създал си небесата,
по тях прекрасно си бродирал със звездната позлата.
На необхватната земя поставил си основа;
в зелена дреха си я скрил, та да не бъде гола.
Със заповед сковал си в граници морето,
което не посмява да прескочи бреговете.
Текат във изобилие реките пълноводни;
бял ден и тъмна нощ редуват се покорни.
Заради Теб напролет никнат цветове различни,
за Тебе Лятото с венец от класове се кичи.
Обилна Есен радва ни със ябълки и вино,
след всичко туй задава се сънлива Зима.
Поиш с росата нощна ливадите посърнали
и дъжд на прегорелите жита изпращаш с милосърдие.
От Твоите ръце животното потърся си прехрана,
а всеки в щедростта Ти истински се уверява.
Благословен бъди навеки, Боже безконечни!
А милостта и добрината Ти над нас да бъдат вечни.
На грешната земя ни дръж, дорде Ти е угодно;
и нека под крилото Ти да бъдем неотклонно.
ЗА СЪЩИЯ
Погребваме го днес, а вчера пихме редом.
Не знам защо човек върви така уверен!
Смъртта не гледа злато, мантии разкошни,
изважда ни като от клетка на кокошки.
ПО АНАКРАЕОН
Без любов е тежко, ала и да любиш - също,
който люби без ответ, живее твърде мъчно.
Възвишената обич днес е нищо, дреболия,
сега измежду всички гледат кой е паралия.
Да беше пукнал, който пръв в златото се е влюбил
и с примера си лош света човешки е погубил!
И ето ти - войни, убийства и това не стига -
сега най-бързо клетниците любещи загиват.
КЪМ МОМИЧЕТО
От мене ти не бягай, хубаво момиче,
на руменото ти лице ще му прилича
брадата моя бяла; виж, че във венеца
се вплита розата с на лилия цветеца.
От мене ти не бягай, хубаво момиче,
сърцето ми е още младо и умее да обича.
Макар и белобрад, не се съмнявай в мене,
че чесънът е бял, перата му - зелени.
Послушай ме, поспри! Ти знаеш - най-корави
че са опашките на котараци стари.
Макар и поизсъхнал тук-таме отгоре,
стърчи дъбът подпрян на здравия си корен.
ТРЕН IX
Мъдрост, платил бих за тебе прескъпо,
ако правилно казват, че бремето скръбно
и всичките наши копнежи отнемаш,
а човека едва ли не в ангел променяш,
в ангел нечувстващ горест и болки ужасни,
неподвластен на страх и несгоди опасни.
За тебе играчка е всичко човешко
и всякога - в радост, в нещастие тежко
все си еднаква! Страх от смъртта на познаваш,
в несекващ, безчувствен покой пребиваваш.
Не със накити златни богатството мериш,
а с насъщния хляб и живота умерен;
с своя поглед всезнаещ, пред нищо неспиращ
ти нещастник под покрива златен съзираш,
а бедняка почиташ, че в радости скромни
живее и твоите истини помни.
Аз скърбя, задето прахосах живота
все забързан да стигна пред твоята порта!
И ето - в последния миг се препънах,
покорно редом с всички по пътя си тръгнах.
