Сергей Есенин

бележка и превод: Димитър Златев

Големият руски поет Сергей Есенин има десeтки хиляди почитатели в Русия, България и другите европейски страни. Те биха могли да възприемат 2015 - та като „година на Есенин” , защото през октомври се навършиха 120 години от рождението му , а в края на декември - 90 години от загадъчната му смърт. Той се разкрива като едно рядко поетическо дарование и същевременно е доказателство как конкретното историческо време моделира личността.
Есенин е феноменално съчетание на възторзи и покруси, на копнеж по чиста любов и самоупрек за увлечението по фалшиви авантюри, стремеж към хармоничен живот и затъване в илюзорното блаженство на „Москва кръчмарската”.
И у него гигантския социален експеримент на Октомврийската революция се проектира с противоречивата си същност: болка на разрушения патриархален живот /”Русь уходящая”/ и опиянението от настъпващите промени /„Русь советская”/. Това, което поетът приема с разума си, влиза в конфликт с онова, което носи в сърцето си. - Трагическо стълкновение у безброй личности, пресъздадено от него с неповторима образност и лиризъм.
Сътворена за петнадесетина години, поезията му се докосва до множество познати и у други теми: любовта към родното, хармонията на природата, поривът към щастие, вълненията на любовта, героиката на времето, променящите се ценности, жалба по пропиляна младост и др.
Но у него те са претворени с есениновско изящество, с оригинална образност и подкупваща искреност. Есенин е успял чрез вълненията на руската душа да достигне до общочовешките пориви и терзания. Нелепо звучат днес някогашните „напъни” на тогавашната догматична критика срещу „есенинщината” като затъване в блатото на страданието и неверието. Времето категорично доказва,че човекът има право на болка и раздвоение, на синовен възторг и разкаяние.
Тъкмо уловената сложност на човешката душевност остави оплодена следа в българската поезия през едно преломно време - социалните промени в българското село и миграцията на два и половина милиона селяни към града.
Скъсването на пъпната връв със земята предизвика драматични психологически терзания, които, излезлите от селото наши поети, отразиха с есениновска искреност и метафоричност.
Достатъчно е да се вслушаме в гласовете на талантливите лирици Слав Хр. Караславов, Андрей Германов, Иван Николов, Стойчо Стойчев, Борислав Владиков, Ивайло Балабанов, Петър Василев и мнозина други.

—————————–

***
Вечерта черни вежди навъси.
Вънка впряг чака в късния час.
Не ли вчера пропих младостта си?
Не ли вчера разлюбих те аз?

Не пръхти, тройко, тъй закъсняла!
Без следа прелетях пътя свой.
Може утре в постелята бяла
да намеря последен покой.

Може утре съдбата да стори
да изляза навек оздравял
и да слушам със здравите хора
песента на дъжда заръмял.

Ще забравя кошмарните сили,
изтерзали ме люто, до смърт.
Само ти - образ ласкав и мили! -
ще останеш във моята гръд.

Нека друга любов да имам,
но и с нея - и с другата - аз
ще разказвам за тебе, любима,
че „любима” зовях те тогаз.

Ще разказвам за нашето време,
незабравено и досега…
Ей ти , луда глава, докъде ме,
докъде ме доведе така?

1923

—————————–

***
Има в Хоросан такива двери,
с целия потънал в рози праг.
Там замислена живее пери.
Има в Хоросан такива двери,
ала как да ги отворя, как?

Във ръцете доста сила имам,
в къдрите си - злато скрил съм там.
С глас омайвам своята любима.
Във ръцете доста сила имам,
но не мога да отворя сам.

А защо ли с храброст да се кича?
И кому да пея до захлас?
Ако Шахане не ме обича
и не мога да отворя аз,
то защо ли с храброст да се кича?

Време е да тръгна пак обратно.
Персийо, разделям ли се с теб?
И нима това е безвъзвратно!?
От копнеж по свойта родна степ
време е да тръгна пак обратно.

Сбогом, скъпа пери, сетно сбогом!
Нищо че не си отворих сам.
Ти ми даде сладката тревога
и за тебе пак ще пея там.
Сбогом, скъпа пери, сетно сбогом!

Март 1925

———————

пери - жена-ангел в източната митология

—————————–

***
Крача през полето. Накривил съм кепе.
В ръкавица скрил съм мургава ръка.
Надалеч сияят розовите степи,
мамещо синее тихата река.

Аз съм волен момък и не знам досада.
Песни дай да слушам и пригласям сам.
Само да се лее леката прохлада,
да не се превива стройния ни стан.

Свръщам сам от пътя , слизам край лъките.
Колко пременени селяни, жени!
Шепнат ми греблата и свистят косите:
„Хей, поете, слушай! Я ни помогни!

Стига хвърка горе - слизай на земята!
Обикни труда ни както своя край.
Я със мъжка сила развърти косата
или кръв селяшка в тебе не играй?”

Ех, не е косата молив, ни гребло е,
но с косата вредом стихове редят.
В утрото прохладно и по обед зноен
всички хора тука с радост ги четат.

Що пък! Бързо хвърлям тоз костюм английски.
- Дайте ми косата! - Вижте ме тогаз,
чужди ли сме ние и не сме ли близки,
спомена за село ли не пазя аз?

Купчинки и ями - нищо ме не спира.
В утринната пара със коса в ръце
стихове тревисти пиша по баира
да четат конете, кротките овце.

Чудна песен в тези стихове е скрита!
С радост ме изпълва този сенокос,
че ще може всяка крава да прочита
и да се отплаща с дъхаво млеко.

18 юли 1925

—————————–

***
Чуй - шейни препускат, чуй - звъни простора.
Чудно е да литнеш с милата изгора!

Плах и срамежлив е веселият вятър.
Носи се звънчето лудо в равнината.

Ех, шейни крилати! Ех, ти, конче врано!
Клен пиян танцува в близката поляна.

Ще се спрем, ще кажем: - Хей, какво ти става? -
и ще заиграем тримата тогава.

3 октомври 1925

—————————–

***
Не мога да заспя в нощта.
Сребреят лунните талази.
И сякаш още във гръдта
загубената младост пазя.

Другарко в есенните дни,
любов играта не наричай.
Тъй нека лунните лъчи
върху главата ми се стичат,

и изкривените черти
така да си останат груби.
Не можеш ме разлюби ти,
че не можа да ме залюбиш.

Обича се единствен път,
затуй си чужда ти за мене;
всуе липите ни зоват
с нозе във преспите студени.

Нали знам аз и знаеш ти,
че в светлината лунно-синя
не цвят по клоните цъфти -
по клоните е сняг и иня.

Че още мислим със тъга -
ти не за мен, аз - за оная,
и с безразличие сега
на евтина любов играем.

Но пак прегръщай ме, ласкай,
целувай ме със страст лукава,
та вечно да сънувам май
и таз, що няма да забравя!

30 ноември 1925

***
Вечер черные брови насопил.
Чьи-то кони стоят у двора.
Не вчера ли я молодость пропил?
Разлюбил ли тебя не вчера?

Не храпи, запоздалая тройка!
Наша жизнь пронеслась без следа.
Может, завтра больничная койка
Упокоит меня навсегда.

Может, завтра совсем по-другому
Я уйду, исцеленный навек,
Слушать песни дождей и черемух,
Чем здоровый живет человек.

Позабуду я мрачные силы,
Что терзали меня, губя.
Облик ласковый! Облик милый!
Лишь одну не забуду тебя.

Пусть я буду любить другую,
Но и с нею, с любимой, с другой,
Расскажу про тебя, дорогую,
Что когда-то я звал дорогой.

Расскажу, как текла былая
Наша жизнь, что былой не была…
Голова ль ты моя удалая,
До чего ж ты меня довела?

1923

—————————–

***
В Хороссане есть такие двери,
Где обсыпан розами порог.
Там живет задумчивая пери.
В Хороссане есть такие двери,
Но открыть те двери я не мог.

У меня в руках довольно силы,
В волосах есть золото и медь.
Голос пери нежный и красивый.
У меня в руках довольно силы,
Но дверей не смог я отпереть.

Ни к чему в любви моей отвага.
И зачем? Кому мне песни петь? -
Если стала неревнивой Шага,
Коль дверей не смог я отпереть,
Ни к чему в любви моей отвага.

Мне пора обратно ехать в Русь.
Персия! Тебя ли покидаю?
Навсегда ль с тобою расстаюсь
Из любви к родимому мне краю?
Мне пора обратно ехать в Русь.

До свиданья, пери, до свиданья,
Пусть не смог я двери отпереть,
Ты дала красивое страданье,
Про тебя на родине мне петь.
До свиданья, пери, до свиданья.

Март 1925

—————————–

***
Я иду долиной. На затылке кепи,
В лайковой перчатке смуглая рука.
Далеко сияют розовые степи,
Широко синеет тихая река.

Я - беспечный парень. Ничего не надо.
Только б слушать песни - сердцем подпевать,
Только бы струилась легкая прохлада,
Только б не сгибалась молодая стать.

Выйду за дорогу, выйду под откосы -
Сколько там нарядных мужиков и баб!
Что-то шепчут грабли, что-то свищут косы…
«Эй, поэт, послушай, слаб ты иль не слаб?

На земле милее. Полно плавать в небо.
Как ты любишь долы, так бы труд любил.
Ты ли деревенским, ты ль крестьянским не был?
Размахнись косою, покажи свой пыл».

Ах, перо - не грабли, ах, коса - не ручка,-
Но косой выводят строчки хоть куда.
Под весенним солнцем, под весенней тучкой
Их читают люди всякие года.

К черту я снимаю свой костюм английский.
Что же, дайте косу, я вам покажу -
Я ли вам не свойский, я ли вам не близкий,
Памятью деревни я ль не дорожу?

Нипочем мне ямы, нипочем мне кочки.
Хорошо косою в утренний туман
Выводить по долам травяные строчки,
Чтобы их читали лошадь и баран.

В этих строчках - песня, в этих строчках - слово.
Потому и рад я в думах ни о ком,
Что читать их может каждая корова,
Отдавая плату теплым молоком.

18 июля 1925

—————————–

***
Слышишь - мчатся сани, слышишь - сани мчатся.
Хорошо с любимой в поле затеряться.

Ветерок веселый робок и застенчив,
По равнине голой катится бубенчик.

Эх вы, сани, сани! Конь ты мой буланый!
Где-то на поляне клен танцует пьяный.

Мы к нему подъедем, спросим - что такое?
И станцуем вместе под тальянку трое.

3 октября 1925

—————————–

***
Какая ночь! Я не могу…
Не спится мне. Такая лунность!
Еще как будто берегу
В душе утраченную юность.

Подруга охладевших лет,
Не называй игру любовью.
Пусть лучше этот лунный свет
Ко мне струится к изголовью.

Пусть искаженные черты
Он обрисовывает смело, -
Ведь разлюбить не сможешь ты,
Как полюбить ты не сумела.

Любить лишь можно только раз.
Вот оттого ты мне чужая,
Что липы тщетно манят нас,
В сугробы ноги погружая.

Ведь знаю я и знаешь ты,
Что в этот отсвет лунный, синий
На этих липах не цветы -
На этих липах снег да иней.

Что отлюбили мы давно,
Ты - не меня, а я - другую,
И нам обоим все равно
Играть в любовь недорогую.

Но все ж ласкай и обнимай
В лукавой страсти поцелуя,
Пусть сердцу вечно снится май
И та, что навсегда люблю я.

30 ноября 1925