ЖИВОТИ
превод: Константинос Марицас
ЖИВОТИ
И така вървят и гаснат, както вървят.
Изричам тез животи, дадени на светлината
обични и спокойни, а докато тичат
като рекички, в себе си я втичат
вековно, неразделно, небесата
докато светят във реката,
в небето щом слънцата тичат.
Изричам тез животи, дадени на светлината…
Изричам тез животи, дето все висят
върху рубиновите устни на жената
както висят в иконостаса
обетите, сърцата сребърни блестят,
са също скромни, също вярващи
по устните любими на жената.
Изричам тез животи, дето все висят…
Които всички не ги подозират,
когато следват мълчаливи,
и тъмни, чужди и печални
таз крачка, на една мома се взират
(а тя не се усети), дето на земята
ще легнат, ще гаснат мълчаливи.
Които всички не ги подозират…
Които прекосиха смътно и несигурно,
като звезди по някой час преди зората,
през мисълта на тази тичаща,
която, щом минава толкоз радостно,
животите не ги видя, които гаснат бавно
като душата на кандилото преди зората.
Които прекосиха, смътно и несигурно…
ДЪРВО
С лице спокойно и безразличен израз,
ще поздравявам всеки изгрев, всеки залез.
Като дърво ще съм, да гледам аз еднакво
тайфуна и небето ясно.
Живот е, казвам, черният ковчег,
в който радост и тъга завършват на човек.
ИЗ „СТРОФИ”
2.
От всичко най-искам свободен
да летя по висините на света.
Ако един приятел ми е останал,
да си тръгне, да отмине.
А когато поиска смъртта
богатствата, които съм събрал,
теб, безкрайна моя скръб,
само теб да притежавам.
3.
Разказваш за живота
и загубата на младостта си,
за нашата любов, която оплаква
смъртта си,
А докато един проблясък мокър
през твоите очи минаваше,
слънце радостно от всички
прозорци влизаше.
ПОСЛЕДНО ПЪТУВАНЕ
На добър път, мой корабе далечен, в прегръдката
на безкрайността и мрака, със златни светлини!
Желаех с теб да плавам, да гледам аз от мачтата
в процесия да преминават първите мои мечти.
Бурята в морето и живота нека спре,
на далеч с теб тръгвайки камъни назад да хвърля,
да тласкаш моята вековна скръб, корабе,
без да знам къде ме водиш и без да се завърна!
ДЪРВЕТА МОИ
Дървета мои, дървета без листа в нощта на януари,
в безкрайната, тъмната гора
заедно вървим, заедно денят ще ни намери,
о, самотни, тъжни същества.
Утре, в други ден, ще съм ви близък и познат,
искам ваште тайни да ми споделите,
но щом, по-късно, се покаже първият ви цвят,
далече ще отида, на светлината да се радвате.
А щом съдбата, о, дървета мои, ме лиши от всичко
жизнерадостно, дето в света трепти,
аз за това ще ви обичам не по-малко,
когато и вие даже ще сте ме подминали.
ТЛЕННОСТ
По пясъка се построяват на хората големите дела,
и като детенце ги събаря Времето с крака.
