СТИХОВЕ
превод: Татяна Любенова
ИЗ ПОЕМАТА „ДАВИД”
Суров, горчив е хлябът на изгнанието
и скръб навява чуждата река,
от ромоленето - душата плаче,
водата не е сладка, а унил - брега.
В изгнаника, безмълвен и печален,
лежи непостижимата тъга
по края, дето е сърце оставил,
там всичко живо е, цъфтят цветя;
а тук…не е ли всичко тук погребано,
не вехне ли, не мре ли всеки цвят?
Суров, горчив е хлябът на изгнанието
изгнаник тежко иго носи сам.
—————————–
МОРЕТО НА СЪНЯ
Познавам море, посивял океан:
над него лежи безпределна мъгла.
И щит лъчезарен не се люшка там,
блещука далечна и бледна звезда.
И нека е тайнствен океанът голям,
плувецът безстрашен не се бои, знам;
свободният порив примамва ме с блясък,
и шепотът тайнствен, и сладкия плясък,
и в него потапям се, сам, мълчалив
среднощният прилив, когато заври,
когато едва ме докосне вълна
и в болната гръд влее тя тишина.
И тук на брега - аз съм сякаш познат,
в дома очарован надниквам сега:
в прозорците гледат ме мили лица
и речи приветни слуха веселят.
Не са ли другарите мои добри,
приятели светли в живота били?
Те всички са тук! И не ги удържа
ни съдба, нито хора, нито даже земя!
Жив разговор лее се, както преди
и както преди, светят живи очи…
Под мъдрия блясък на райска звезда,
раздяла забравят, забравят беда.
Но, ах! Пред разсъмване отлив кипи -
и призив нерадостен в мене звучи…
Разсипа се всичко - денят затрептя,
в пустинята глуха оставам пак сам.
1832 г.
ИЗ ПОЭМЫ „ДАВИД”
Суров и горек чествый хлеб изгнанья;
Наводит скорбь чужой страны река,
Душа рыдает от ее журчанья,
И брег уныл, и влага не сладка:
В изгнаннике безмолвнов и печальном
Туземцу непостижная тоска;
Он там оставил сердце в крае дальном,
Там для него все живо, все цветет;
А здесь…не все ли в крове погребальном,
Не все ли вянет здесь, не все ли мрет?
Суров и горек черствый хлеб изгнанья;
Изгнанник иго тяжкое несет.
1829 г.
—————————–
МОРЕ СНА
Мне ведомо море, седой океан:
Над ним безпредельный простерся туман.
Над ним лучезарный не катится щит;
Но звездочка бедная тихо горит.
Пускай океан неведом конец,
Его не боится отважный пловец;
В него меня манет незанятый блеск,
Таинственный шепот и сладостный плеск,
В него погружаюсь один, молчалив,
Когда настет полуночный прилив,
И чуть до груди прикоснется волна,
В больную вливается грудь тишина.
И вдруг я на береге - будто знаком!
Гляжу и вхожу в очарованный дом:
Из окон мне милые лица глядят
И речи приветные слух веселят.
Не милых ли сердцу я вижу друзей,
Когда-то товарищей жизни моей?
Все все они здесь! удержать не могли
Ни рок их, ни люди, ни недра земли!
По-прежнему льется живой разговор;
По-прежнему светится дружеский взор…
При вещем сиянии райской звезды
Забыта разлука, забыты беды.
Но ах! пред зарей наступает отлив -
И слышится мне неотрадны призыв…
Развеялось все - и мерцание дня
В пустыне глухой осветило меня.
1832 г.
