Алексей К. Толстой

превод: Татяна Любенова

***

Когато спи край нас лесът безмълвен
        и вечерта е тиха;
когато ражда се неволно мелодичен
        в сърцето стих;
когато с упрек ниви плодни шепнат
        и дървеса;
когато в мен кипи нетърпеливо
        правдив - гнева;
когато над живота ляга облак
        от тъмнина;
когато надалеч пред мен се мярка
        надеждата;
сред суета на светски развлечения,
        сред грижа зла;
душата ми - с надежда и съмнение
         те призова;
и трудно е да разбера раздялата -
         тук си сега;
и искам да държа ръката ти
         в мойта ръка!

1856 г.

—————————–

***

Есен. И градината цяла е обсипана,
листа пожълтели с вятъра летят;
а във долината, някъде далече,
на рябина вехнеща китките трептят.
Весело и горестно днес е на сърцето ми,
и ръцете твои мълчаливо грея
гледам те в очите, стичат се сълзите ми -
колко те обичам, да кажа не умея.

1858 г.

—————————–

***

Над нивите златисти поляга тишина;
в изстиващия въздух, от гаснещи селца,
трептящо, звън се носи. А моята душа
е пълна, от раздялата ни, с горестна тъга.
И спомням си отново всеки упрек свой,
и всяко вкаменено приветливо слово,
което можех с обич на теб да поднеса,
ала във себе си затворих го сурово!

1862 г.

***

Когда кругом безмолвен лес дремучий
       И вечер тих;
Когда невольно просится певучий
       Из сердца стих;
Когда упрек мне шепчет шелест нивы
       Иль шум дерев;
Когда кипит во мне нетерпеливо
       Правдивый гнев;
Когда вся жизнь моя покрыта тьмою
       Тяжелых туч;
Когда вдали мелькнет передо мною
       Надежды луч;
Средь суеты мирского развлеченья,
       Среди забот,
Моя душа в надежде и сомненье
       Тебя зовет;
И трудно мне умом понять разлуку,
       Ты так близка,
И хочеть сжать твою родную руку
        Моя рука!

1856 г.

—————————–

***

Осень. Обсыпается весь наш бедный сад,
Листья пожелтелые по ветру летят;
Лишь вдали красуются, там на дне долин,
Кисти ярко-красные вянущих рябин.
Весело и горестно сердце моему,
Молча твои рученьки грею я жму,
В очи тебе глядючи, молча слезы лью,
Не умею высказат, как тебя люблю.

1858 г.

—————————–

***

На нивы желтые нисходит тишина;
В остывшем воздухе от меркнущих селений,
Дрожа, несется звон. Душа моя полна
Разлукою с табой и горьких сожалений.
И каждый мой упрек я вспоминаю вновь,
И каждое твержу приветливое слово,
Что мог бы я сказать тебе, моя любовь,
Но что внутри себя я схоронил сурово!

1862 г.