Росалия де Кастро

превод от испански: Николай Тодоров

поема

I

През вечнозелената листовина,
в която странни шумове се чуват,
и в море от зелени вълни, в които
птици намират си дом задружно,
от мойте прозорци виждам
моя тогава тъй любим храм.

Времето, преди тъй любимо…
Защото сега вече не знам как да кажа
дали го обичам - сурово и неспирно разклащат се
моите мисли, и се съмнявам
дали опаленият упрек се приютява
и живее до любовта в гръдта ми.

ІІ

Още веднъж! След борбата, която
предава също онази горчива
неяснота на странника, незнаещ
къде ще спи ден по-късно.

И в свойто примитивно огнище
душата ми за кратко си отдъхва.
Има нещо в мекотата на покоя,
нещо мрачно и ласкаво мило,
което се долавя и в нощта мълчалива,
и споменът за създание любимо
и за мигове на черни предателства
и безкрайни сполуки говори времето.

Вече не плача… Но все пак
сломен и изтерзан е духът ми и рядко
своя толкова тесен и мрачен
затвор изоставя, за да се окъпва
във вълните от светлината,
които пространството изпълват.

И сякаш на чужда земя се намирам,
срамежлива и недоволна гледам
отдалеч реките и височините,
и разцъфналите пътеки,
където на всеки ъгъл ме намира
усмихната надежда.

III

Чувам звучния звън, който тогава
до ложето ми идваше, да ме повика
и неговите ехтежи оглася зората,
докато сладко ме милва
слънчев лъч, цял от злато,
и осветява спокойната ми стая.

Въздухът е чист, светлината розовее -
прекрасно събуждане се открива!
И съзирам в облаци от тамян прелестните
видения със златни криле да се вдигат
и да носят небесните ленти
на вярата върху очите.

Това слънце е същото, но те не идват,
когато се случи да ги призова;
и през пространството, и през облаците,
и през неясните нимби по водите,
и през прозрачно синия въздух свише:
ах, напразно ги зова и диря!

Бял и пустинен е пътят
между обраслите плетове,
а пък гори и потоци, които наблизо
се леят със сладка мистерия,
влекат ме и сякаш ме викат
да следвам аз пътя безспирно.

И нека да слезем сега, понеже
древният път ще ни пресрещне,
макар и пустинен, тъжен, неравен,
и като нас - изменен
и пълен е с бели привидения,
тъй обожавани в друго време.

IV

След безполезна умора привършват моите сили,
от приятелски път говоря, край извор със заискрили
води с чистота всевечна.
И с поглед неуверен ливадите разглеждам
за някаква пуста сянка или пък надежда мъртва,
за някакво късно цвете на чистота и свежест,
но в пустош то не расте и все е далеч от пътя.

Трабанка отново е тъмна и зад гора, до поляна
се вие сред здрач, осъмва и недалеч е простряна
Ла Торе и наоколо още по-гъст е листакът,
а погледът пак нагоре почива си сред клонака,
когато полето остава от слънцето потопено,
зениците ослепяват,
но над ливади зелени минават очите с наслада.

Подобно на ехо безбрежно и глас на мил приятел,
завинаги музика скъпа,
гласът на колата небрежно се губи нейде из къра,
на вятъра под крилата, и като че тънка мрежа
се вплита в дните на младост и хубост, която блясва,
когато копнеж и нерадост бяха грижа и ласка,
и сънищата в позлата на радост свята и нежна.

Ръмжи Преса нейде далече… Фондонс наблизо почива -
гнезда там птици са свили;
невинно мухата рече да пие от тези обилни
води, където повярвах, че светла и силна надежда
нектара свещен и свиден отпива, но днес се свежда
единствено към забрава - сестра на смъртта е открила;
а нейде през синевата лястовици прелитат
и сянка се отразява
сред тази лимфа пречиста, и бялата лилия грее
сред гъсти зелени листи, покрай брега, който дреме.

V

Как хубава е долината! О, Падрон! О, Ириа Флавия!
Но в тази жега моят младежки живот и сили -
от тебе всичко съм взела,
тъй както жадно дете от сладкия сок е отпило
на гърдите ти пълни и бели -
на живота ми в тъмната бездна, в горчивия извор се вливат,
изтрити от дух безредно, понеже не може да вижда:
образа с хермелина, илюзията скъпа и древна,
любовната въздишка.

Там шумове меки и гърлени в съзвучие се разплисват,
но за душата пустинна са дрезгави и метежни,
и болката ги разхвърля.
Невинни, цветята изсъхнаха посред ухания чисти,
небето изгуби синьото, полето - своята свежест,
зората - проблясъка първи.

Снегът на години, ледът на тъгата всичко отнеха
и само на душата мълчат, отказват илюзии свидни
и всяка сладка утеха.
Надежди безплодни виждам - от страх преливат отново
и от съмнение хладно
и съживяват болки, които чувства гръдта ми,
и правят дълбока рана,
отлъчват ме от небесата и вечните извори, толкова
изпълнени от живота.

О, винаги си красива, земя на плодородие!
Но аз все така съзирам фатална звезда отгоре,
над Сар, край брега да спира.
От жарка жажда ще свърша - неспирно тя ме измъчва
и никога не намира насита, и чувството скършва,
и глад за справедливост души и повалява,
когато нашата глъчка от вятъра несдържан
на буря се развява.

Напразно хладният лъч на зората новородена,
иззад Миранда наперен,
по долове и баири жив блясък, позлата безмерна
пилее… Напразно е слънчев май с дъха на надежди,
с чел?то си на дете, със своя венец от рози
и светлината си ведра:
любов и ненавист намира в гръдта и сърцето клето,
и слава, и болка гледа -
челото е изтерзано корона от тръни да носи,
а лоното ми се изчерпа, навеки е в немощ ледна.

VII

В живота ми печален надеждата без цвят е,
линее… Да поемаме към стаята помръкнала,
разхвърляна и хладна, където все присядам,
тъй, стъпка подир стъпка.
Бял ден към мен посяга със светлина на радост…
Горчивостта не расне.

Тя с черно гнездо е доволна и търси го, птицата кобна;
отдъхва си звярът сред тайната родна хралупа на воля,
а в гроба си някой изстива, друг - тъжен в забрава неволна,
а мойта душа - сред пустиня.