Росалия де Кастро

превод от испански: Милко Ралчев

І.
Веднъж заби се трън
дълбоко в моето сърце, -
и аз не помня - тоя трън,
дали бе от злато или пък от желязо, или от любов, -
аз зная само, че бе болката дълбока
и толкова ме тя измъчва, -
че ден и нощ аз плаках ненаситно, -
тъй както плачеше в страданието свое Магдалина.
„О, Господи, ти, който всичко можеш -
една нощ аз помолих Бога -
прати ми сили, за да мога да изтръгна
с един замах тоз трън дълбок.”
И Господ ме послуша, и го аз изтръгнах, -
но - (кой би помислил?) след това
аз вече не почувствувах страдание
и не узнах аз що е болка.
Почувствувах аз само, че ми липсва нещо, -
там, гдето трънът бе изтръгнат -
и после аз почувствувах тъга
от тази мъка… О, преблаги Боже!
Таз мъка смъртна, що тъгата ми обгръща,
кой ще я разбере о, Боже?

ІІ.

Не зная аз що търся вечно
в небето, в въздуха и по земята, -
не зная аз що търся, - ала то е нещо,
което съм изгубила не знам кога,
и вече никога не го намирам,
дори когато аз бленувам, че живее
то в всичко що аз виждам или пипам.
О, щастие - не те намерих на земята,
ни в въздуха, нито дори и по небето, -
и все пак зная аз, че съществуваш,
и ти не си един суетен блян.

в. „Огнище”, г. І, бр. 6, февруари 1938 г.