Живото слово на отечественолюбеца Николай Хайтов

Елена Алекова

След като Николай Хайтов ни напусна, започна новото битие на Николай Хайтов и реченото от него. Противно на здравия разум, въплътен в народното - за мъртвите или добро, или нищо, във времето след неговата смърт, наред с добрите и превъзходните, се чуха и други, не съвсем добри думи за него. Просто враговете му не се успокоиха, не млъкнаха и след като него вече го нямаше на земята. Не бяха жалели живия. Не пожалиха и мъртвия. Макар че за Николай Хайтов да кажеш, че е мъртъв, изглежда някак абсурдно. Може да се каже само: доколкото той вече не е сред нас от плът и кръв. И толкоз. Защото… Неговото слово е живо слово. Неговият дух будува. Неговият щит, споен от думи, още ни пази.

Мислела съм си, когато се е случвало да прочета или чуя нещо гнило във връзка с него, дали не трябва да кажа нещо в негова защита. Дори са ме подтиквали да направя това. Но съм се отказвала. И то не само защото с Жени Божилова сме си говорели, че е безсмислено - като да доказваш, че нямаш сестра, а и защото реченото от него е всъщност най-красноречивото оръжие, най-силната противоотрова срещу всяка словесна и прочие напаст и нападение спрямо него. Каквото и да чуете за него, каквото и да прочетете, ако се разколебаете в неговата чистота и извисеност, вземете книгите му. Там ще намерите отговор на всичките си въпроси. Там колебанията ви ще се изпарят мигновено.

Има едни юнаци обаче, дето не го критикуват. Напротив - хвалят го. Някак със загриженост за него. С уж добронамереност. И затова - много по-зловредни. И твърде подли. Защото хитроумно заблуждават непредубедените или онези, дето още не са запознати с Николай Хайтов и неговото многожанрово, многопосочно и многосмислово творчество, пишейки се дори за негови много близки приятели и поради този факт вдъхващи доверие.

Две са творенията, които в това отношение ме сепнаха и накараха да грабна перото: статията „Не принизявайте Вазов, щадете Хайтов” на Атанас Лазовски (1) и пасквилът „Балканските войни в Родопите 1912 - 1913″ на Исмен Реджепов (псевдоним на Никола Чуралски) (2). Това, последното, оповестено като книга, наричам пасквил - едно, защото само по себе си не е нищо повече от несмислено злословие спрямо България и българите, но и защото така и не се разбра дали то наистина видя бял свят в книжно тяло (говореше се от издателя от Европейски институт „Помак”, че било отпечатано в 200 екземпляра, колкото да се проверяла реакцията в обществото, и че после тиражът му щял да се увеличи) или си остана в предпечатен вариант без ISBN, който, като всичките подобни писания, се разпространява в Родопите от ръка на ръка или хвърчи по имейлите. ЕИ „Помак” преди година-две обаче се включи с пасквилчето в общия хор, подет от Ахмед Доган, ДПС и компания срещу Балканската война и нейния освободителен характер (3), и, струва ми се, с това присламчване постигна половинчато някои свои цели.

И творението на Атанас Лазовски не е нищо повече от хула спрямо родолюбеца Николай Хайтов, така че спокойно може да се причисли и то към същия жанр. Само че то е публикувано не къде да е, а в „Словото днес”, органа на СБП  и това вече само по себе си е тревожен симптом - за състоянието на писателския съюз. Уместно е тук да припомня, че последните десетина години от живота си писателят не дори посвети, а подари (това е точната дума!) на СБП! Последните си златни години за творчество (4)! Защото още имаше сила и имаше желание и хъс да твори. „Споря, следователно съществувам…” (5) - обичаше да парафразира думите на Декарт. Защото се бореше за България, като я виждаше в опасност. А най-мощното му оръжие в тази борба бе творчеството. Бори се до последния си дъх. И продължава да се бори. Творчеството му живее ново битие, след като той ни напусна, тъкмо чрез тази борба. То воюва за България и днес. И ще воюва, докато я има. Така е с голямата литература. (Апропо… Исках този път да избегна думите на възхита към личността и делото на писателя, но това пак се оказа невъзможно…)

* * *

Онова, което ме подтикна да откликна на писаното от Атанас Лазовски и Исмен Реджепов за Николай Хайтов, е, че и двамата посягат с нечисти ръце на неговото родолюбие. И двамата подправят родолюбивата му позиция: единият, като я отрича, под маската на загрижеността („…щадете Хайтов” (с. 8), базирайки се на книгата му „Родопски властелини” (1965); другият - като я величае, под маската на уж приятелството („Познавам почти интимно личността на академика…” (с. 46), нищейки проблемите около Балканските войни и ислямизираните българи в такъв антибългарски контекст, че чак косите да ти се изправят. И двамата - чели творбите му както дяволът чете Евангелието. Гледам и гледам (за кой ли път!) нелепите им текстове и не вярвам на очите си - нима е възможна такава мерзка подмяна на определена, строго обозначена и подкрепена с железни доказателства позиция, изречена с толкова ясни и мощни думи, каквито са думите на Николай Хайтов за България и българщината, защитена с толкова категорични дела, каквито са делата на Николай Хайтов за България и българщината, съпроводена с толкова тревога и грижа, с тъга и радост за България и българщината, че няма накъде повече. Наистина не е за вярване…

Атанас Лазовски с неговото несмислено отрицание:

„Писателят водач чрез писано и говорено слово, чрез телевизия и театър се опитваше безусловно да налага своите оценки за нещата. И ги представяше обикновено като „народни”, „патриотични”, „родолюбиви”. Те донякъде, в някои от случаите биваха наистина и градивни, и навременни. Но повече ощетяваха, изкривяваха - противопоставяха се на традиционния древен порядък на българския светоглед.

С разнородните си дела Хайтов имаше амбиция да се добере до корените - за да пресича, да пренаглася, да пренасочва жизнените енергии. И не можеше да се самоосъзнае, разбира се, доколко опасен враг е на същинското величие на своя народ. Напротив - имаше самочувствие на ненадминат по родолюбие българин, от когото единствено зависи националното бъдеще…

Напоследък пак се появяват писания из пресата в защита на нападания Николай Хайтов. Защото го обвиняват за криминални някогашни деяния. Май през целия свой дълъг живот е бил атакуван по този начин.

Криминални сюжети почти не ме интересуват. Но това, което с „Родопски властелини” направи Хайтов, е непростимо: изравни националните ни герои с изроди, с турски хайти, с отцепници, с духовни предатели на народа ни. Такива псевдонаучни, псевдохудожествени дързости нямаме право да подминаваме…” (с. 9).

Исмен Реджепов с неговото несмислено съприобщаване:

„С творчеството си, той не само ме закърми, но и окончателно и безвъзврат­но дооформи като гражданин на България. Живеейки в сърцето на планината и в рожделната си среда, аз съм непредубедения, домашен извор за отношението на родопчани към Академика. Не се притеснявам, не се срамувам да кажа, че то не бе едноз­начно, че малка част от родопчани под влияние на неграмотния си фанатизъм и дивашко внушение, го считаха и за съжаление продължават да го считат за душманин, т.е. за човек, който всич­ко правил да преобърне помаците в българи. В болшинството си планинци скланят глава пред подвига на академика, който посвети целия си жизнен и творчески път в защита на трудова­та, социалната и духовна реализация на помаците. Едва ли има някой друг такъв колос на воюващия дух, който в такава степен да се е сродил със съдбините на помаците. За него съдбините на помаците са част от съдбините му, част от съдбините на целия български народ. Той не делеше помаците от останалата част на населението в България. Воюваше не за физическо, а за духовно и чисто човешко сродяване, без да анулира религиозна самооп­ределеност. За беда някои не го разбраха или пък не смееха да го признаят, не го признават и днес, защото злонравието си под­клаждат с провокирани несъвместими вражди между помаци и християни…” (с. 46).

* * *

За статията на Атанас Лазовски съм писала (6), но не мога и сега да я подмина. Разбира се, той се застрахова предварително, като някак хитроумно се опитва да обезкуражи евентуални защитници на Николай Хайтов с методите на онези измамници шивачи от приказката на Андерсен „Новите дрехи на царя”, които обявили, че шият дрехи от материя, която е невидима за глупаци или хора, недостойни за заеманата от тях длъжност, и поради това никой не смеел да каже, че не вижда и без туй несъществуващите дрехи. Та и той, подобно на тези шивачи, твърди, че писателят „е застрашен от неубедителни възхвалители, от „адвокати”, които явно не почитат Истината. Личи от пръв поглед също така, че Мярата им е чужда и омразна - защото ги кара да се чувстват джуджета. Или им е просто непонятна - като нещо излишно, измислено, безсмислено. И Божията логика за тях е неприемлива, неразбираема” (с. 9). Кой би искал да смята за него, че не почита истината, че мярата му е чужда, омразна и непонятна, че е някакво си джудже…

Знам искрената възхита на хората от творчеството, личността и делото на Николай Хайтов. Видяла съм с очите си с колко енергия и желание са се включвали в инициативи, свързани с увековечаване на името му (под каквато и да е форма на памет). Най-малко бих ги обкичила с определенията на Атанас Лазовски. Писател от ранга на Николай Хайтов няма нужда от каквито и да е „възхвалители” или „адвокати” - самото творчество, което ни е завещал, е неговата несекваща и повече от убедителна възхвала и защита. Пък и не виждам с какво Мярата може да кара някого да се чувства джудже. Та нали затова е Мяра, за да е с мяра! За какво иначе? И пред нея няма как да се чувстваш нито джудже, нито исполин. Мярата не обижда. Мярата съизмерва. Тя просто е едно от лицата на истината… Да не говорим за това как и доколко Атанас Лазовски е проумял „Божията логика”, за да осъжда на всичко отгоре другите, че за тях тя е „неприемлива” и „неразбираема”? Не се ли усеща, че самият той изпада в конфузно положение, защото… Как беше у апостол Павел… „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища! Защото, кой е познал ума на Господа? Или кой Му е бил съветник?”(7)!

С риск да попадна в графата на онези „другополюсни люде”, обичащи Николай Хайтов и поради това обречени да изчезнат изпод „метлата на Ликвидацията”, която Атанас Лазовски размахва и която според него „няма да остави на Земята нито едно криво, опърничаво, назадничаво, късогледо, нахално присъствие” (с. 8), ще се опитам да потърся пружините, върху които са скрепени неговите непремерени хули срещу Николай Хайтов. Така ще се види дали в случая Атанас Лазовски е такъв ревнител на Истината (Истината с главна буква, както самият той я пише), за какъвто се представя, или „мярата” му е полуистината/полулъжата, която е най-измамната сред лъжите, която всъщност е откровената лъжа. Ще се види и доколко е непредубеден в своите хули и въобще доколко Мярата му е близка и скъпа на сърцето. И тогава всичко ще си дойде на мястото.

Някой ще попита дали това мое усилие си заслужава нервите и времето, дали въобще трябва да се отговаря на подобни писания? Сигурна съм, че си заслужава. Защото безродници еничари, криещи се зад псевдоними (в голямата си част невежественици), това и чакат - да се хванат за по-начетените от тях, по-заслужилите, известните и да доказват абсурдните си тези, хипотези и твърдения. Какво наистина гарантира, че след време някакъв такъв безродник няма да оспорва и отрича всички родолюбиви и полезни книги и идеи на Николай Хайтов, опирайки се на писанията на такъв „начетен и умен” човек като Атанас Лазовски?

* * *

Винаги ме е учудвало защо Николай Хайтов държеше да обяснява някои неща от биографията си отново и отново. Сега го разбирам. Защото е искал отново и отново да оповести истината и своята невинност, сякаш предчувствайки, че няма да го оставят на мира и след смъртта му. Сигурна съм, не е допускал, че ще оспорват и неговото родолюбие. Затова не се е подготвил за пряка съзнателна самозащита в тази посока. Но ни е оставил книгите си. И всеки негов ред свидетелства за неговото родолюбие. Четох и препрочитах „Родопски властелини” например само за да видя онова „непростимо” нещо, за което Атанас Лазовски обвинява Николай Хайтов, но в написаното от писателя не забелязвах нищо, което би хвърлило и сенчица, петънце върху непомръкващата слава на националните ни герои, камо ли нещо, което да ги изравнява, както литературният критик твърди, „с изроди, с турски хайти, с отцепници, с духовни предатели на народа ни”. Никакви „псевдонаучни, псевдохудожествени дързости” не срещнах, нито нещо, което да прави книгата „зловредна” и „антибългарска във всяко отношение”. Значи причината за появата на неговия пасквил съвсем не е в самата книга на Николай Хайтов. Нещо друго е. Вероятно - междуличностните отношения.

Не знам какви точно са били те между Атанас Лазовски и Николай Хайтов, но през този текст можем да се досетим за едно-друго. Ето, имало е пряк словесен сблъсък между тях по отношение на това дали поп Кръстьо е предал Левски - тъкмо във връзка с това литературният критик обвинява писателя, че воюва със „светийската чистота на Левски и Вазов” (?!):

„По същество през десетилетията той системно воюваше с Божественото начало, със светийската чистота на Левски и Вазов. Вазов определи попа от Ловеч като „червяк”. Не, упорстваше бившият лесничей, не и не - не съм съгласен! Чист и свят възрожденец е поп Кръстю, клеветят го цял век.

Публикувах голяма статия в два броя на „Антени”. Това стана след 1989 г. Съвършен предател, негоден за революционна борба, изобщо негодник, велик с лукавството си, по-съвършен от Юда… Доказвам ги тези неща детайлно. Фактите са налице. Самопризнанията са известни - предателят не млъкваше и след Освобождението. Опитваше се да принизява, да каля, да осъжда като убиец и пр. Апостола… Ето това ценят у поп Кръстьо нашенците, непонасящи и неразбиращи сияйните българи и светостта изобщо…” (с. 9).

Не бих искала да се разпростирам тук относно същината на спора между двамата. Само ще посоча - Николай Хайтов не е единственият поддръжник на тезата, че поп Кръстьо не е предал Васил Левски. Тази теза вече се прокарва свободно тъкмо след 1989 г. и тъкмо тогава излизат не само статии, но и книги в нейна защита: на Димитър Панчовски „Последните дни на Васил Левски” (8) и „Предателите на Васил Левски” (9), както и книгата на Иван Петев „По-важни моменти от живота и делото на Йеродякон Игнатий - Васил Левски”(10). Същата теза застъпва и акад. Константин Косев, и ст.н.с. Божидар Димитров, и Георги Мишев, и много други. В Ловеч дори има фондация („Граждани срещу насилието”), една от задачите на която е поп Кръстю Никифоров да бъде реабилитиран. А на входа на храма „Успение Богородично” в Ловеч е поставена паметната плоча с надпис:

„В този храм служи поп Кръстю Тотев Никифоров, живял: 1838 - 1881 г., борец за църковни, национални и социални свободи. Светлата му памет бе помрачавана 120 години” (11).

Що се отнася до Николай Хайтов… В книгата „Време за разхвърляне на камъни” (1994) той, опирайки са на спомени на очевидци и най-нови съвременни изследвания, подчертава:

„Сериозните изследователи на комитетското дело са почти единодушни: Левски пада в ръцете на турската полиция „благодарение” провалянето на обира на турската поща в Арабаконак, извършен от неговия помощник Димитър Общи” (с. 339).

                                                            „Димитър Общи - предател, герой или двоен шпионин?”

Нито в тези думи, нито по-нататък писателят си е позволявал да обкичва Димитър Общи, доказания предател, с етикети от рода на „съвършен предател”, „негодник, велик с лукавството си, по-съвършен от Юда” и т.н., както това прави Атанас Лазовски, говорейки за невинния в случая поп Кръстю, а още по-малко си е позволявал да унижава или оскърбява опонентите си.

* * *

Веднъж в личен разговор за съвременната литература, по повод на книга, която високо ценя, Николай Хайтов каза: „Обърнала ли си внимание на героите в нея? Всички са черно-бели. Такива хора в живота няма. И в най-големия злодей има нещо добро - любов към майка и баща, към някого… Така и с положителните герои… Еднопланови ги е нарисувал колегата, все едно не са хора”. (Да уточня, писателят не знаеше моето мнение за книгата.) От този разговор разбрах, че може да имаш писателски талант, но да не разбираш човека и да го изобразяваш схематично, съобразно преднамерени тези, които съществуват само в главата ти, а не в живота, и ако е така - напразно ти е бил даден талантът, защото литературата трябва да бъде човеколюбие, животолюбие, а не схема.

Спомних си за този разговор, защото и в статията на Атанас Лазовски „мярата”, с която той мери Левски и поп Кръстю или Вазов и Николай Хайтов, не е онази Мяра, която на него му се иска и която се съобразява с истината, а просто неговата лична „черно-бяла” мяра. Затова с такава лекота лепи етикети и раздава правосъдие, защото във въображаемия свят всичко е възможно и лесно.

Различно е при Николай Хайтов. В книгата „Родопски властелини” (1974), за която Атанас Лазовски говори с непремерено омерзение, дори не особено проницателният читател може веднага да забележи разликата, много съществена при това, която писателят прави например между „кърджалията Емин ага”, „хубавият и страшен Мехмед [Синап]“ и „устовският деребей Аджи ага” (това са и заглавията на очерците за кърджалийските главатари (12):

„Емин ага започва като разбойник, умира като разбойник, сеейки през целия си живот само разорение и смърт. И оставя зад себе си само една-единствена грозна дума - „кърджалия” нищо друго!

Защото само делата, изградени с любов към хората, надживяват времето и живеят във времето заедно със своите създатели” (с. 146).

„Заедно със Синапя умират, както се казва в доклада на Кнобелсфорд, всички негови съратници с изключение на трима тежко ранени. Това е знаменателно. Знаменателен е фактът, че Синапювите хайти са останали верни на своя главатар до смърт, което може да означава само едно, че са го обичали. Се едно откъде е идвала притегателната сила на Мехмед Синап върху съратниците му - дали от неговата справедливост… или от неговото юначество, от неговата хубост или от неговата грозота, но фактът, че те са си дали живота за него, достатъчно говори, че тоя страшен мъж е можел да бъде привлекателен и обаятелен” (с. 193).

„И във възхода и в падането си Аджи ага наподобява останалите свои събратя - Емин ага и Мехмед Синап, - разбити в своите „гнезда”, докато са отбранявали своите кули и конаци, своите чифици и стада. Има обаче и разлика: силата на Аджи ага се стопява както и силата на Еминджика много бързо и неочаквано, което означава, че те, за разлика от Синапя, са нямали истинска бойна дружина, а сбирщина от плячкаджии” (с. 235).

Дори още в самото начало на книгата писателят разкрива, че повествованието му няма да е строго подчинено на принципите на науката история, опираща се само на документите, фактите и всичко онова, което от нейна гледна точка подлежи на „инвентаризация” (с. 6),  а ще върви през описание на страстите и характерите на историческите личности, на чувствата и преживяванията, които също са моторчета, макар и скрити от очите, но имащи своята роля, понякога решаваща, за „задвижването” на сложния механизъм на историята.

Схематичната, плоска „черно-бяла” мяра Атанас Лазовски прилага и при внезапния и  абсолютно неоправдан паралел, който прави между Йордан Йовков и Николай Хайтов, по-точно между думите на Моканина „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!” (13), финални за разказа „По жицата”, и фактологията и атмосферата на геройства и насилия, която цари в „Родопски властелини”. Нима наистина не разбира, че това са несъвместими и несравними неща?… Като се замислиш обаче дори и думите на Моканина, при едно добро и добронамерено желание, биха могли да се коментират в полза на Николай Хайтов. След като например се изтъкне силата на публицистичния и писателския му талант да изобразява нажежено и със изследователска стръв и страст образи и събития; след като се подчертае широтата на възгледите му, която обаче никога и в никакъв случай не прекрачва границата на отечестволюбието; след като се очертае ролята на „Родопски властелини” предвид съвременните опити да се преиначава историята в посока на „османското присъствие”, а не на турското робство… думите на Моканина биха паснали в техния извечен контекст след всеки един от очерците за кърджалийските главатари глава от книгата, при това - в защита на Николай Хайтов, при това - съвсем на място, защото мъката, която кърджалиите са причинявали, няма равна на себе си.

* * *

И още нещо, което би осветило донякъде въпроса откъде у литературния критик е накипяла такава енергия на отрицанието спрямо Николай Хайтов, особено във връзка с „Родопски властелини”:

„Тази зловредна, антибългарска във всяко отношение книга има май няколко издания в големи тиражи. Писах и не завърших преди тридесетина години голяма статия за властелините. Но се убедих: никъде няма да я публикуват, авторът властелин е затворил вратите на всички редакции. Социалистическата държава, комунистическата партия планираха огромни средства за цензуриране, за опазване „идейната чистота”, „правилната линия”. Бдителните цензори обаче опазваха волнодумствата на автори като Хайтов” (с. 9).

Никой пророк не е приет там, където се е родил (14). Тъй и „землякът” на Николай Хайтов не иска да му признае това, което за всички останали тъй и тъй е пределно ясно. И няма какво тук той да намесва нито социалистическата държава, нито комунистическата партия, нито някаква си имагинерна цензура, дирижирана от Николай Хайтов („авторът властелин е затворил вратите на всички редакции”), съществувала отново само в собствената му глава. Защото не друго, а самоцензурата го е спирала до напише дори това, което сам твърде силно е искал - да би го написал, щяхме да го прочетем днес със задна дата… „Бдителните цензори” на соца, видите ли, спирали нещо, което е съществувало дори само в главата му (все едно са знаели какво там шава!), а пропускали „волнодумствата” на Хайтов, нарочвания него време дори за фашист (а знаем какво значеше тогава да бъдеш набеден за фашист!). Явно завистта не знае граници. А и, както се вижда, има хора които не могат да простят на Хайтов не само таланта му, но и мъжеството му, гражданската му смелост да пише свободно това, което мисли…

Затова се усеща веднага фалшът в думите на Атанас Лазовски в афишираната уж грижа за Николай Хайтов и неговата памет:

„И ето - застъпвам се за моя земляк. С тези повтарящи се властелински подходи на негови почитатели и близки популярният автор може още и още да бъде не извисяван, ами отблъскван от сърцата, от умовете на най-стойностните българи - все по-нанадолу, навън и отвъд границата на справедливостта” (с. 8).

Какво лицемерие! Ако ще се застъпва за писателя с тези наплевателства спрямо него, каквито четем в статията „Не принизявайте Вазов, щадете Хайтов”, бих посъветвала литературния критик да не се старае чак толкова. Писателят няма нужда от застъпници като него. Той има народната любов. Тя е достатъчна.

* * *

Доколко мнението на Атанас Лазовски за „Родопски властелини” е предубедено, пристрастно и злоумишлено може да се види, като се прочете самата книга. Не знам какво наистина - прословутата нашенска завист ли, някаква по-изострена чувствителност душевна ли, която е го е карала да тръпне при суровите картини от живота на родопците, рисувани мощно талантливо от писателя, или просто слепота - е попречило на литературния критик да види и другата - главната - разлика между властелин (водач бунтовник) и властелин (кърджалийски главатар), подчертана от Николай Хайтов дебело още в предговора. Историята на водачите бунтовници  „е всъщност историята на родопската политическа драма в нейните върхови моменти, когато страстният копнеж към свобода преминавал в действие, копията замествали криваците, оралата отстъпвали на боздуганите, а овчарските идилии били замествани с кървави битки с чуждоземните потисници” (с. 6). Благодарение на тях народът е поемал „глътка въздух, преди челюстите на съдбата отново да са го стиснали за гърлото” (с. 6). Да, това са „отцепници” (с. 6), но се „отцепват” не от България, а от чуждоземния потисник, в случая - Византийската империя. Другите са най-обикновени „честолюбци”, „хайти” (с. 6), които просто са използвали „недоволството на местното планинско население от иноплеменните и от своите потисници… за постигане на техните властолюбски и користни цели” (с. 6). В действителност те също са „отцепници” спрямо Османската империя и дори някои от тях са правели опити за обединени действия с цел отделяне от нея. Тъкмо тук някъде и намира Николай Хайтов положителните влияния на кърджалийството за нашата история, без, разбира се, да отрича или оборва жестоката истина за него. На първо време, той подчертава, че „…за българите не е било без значение, че кърджалиите воюват срещу омразното им султанско царство; защото разгромът на това царство ще да е било за тях една многоочаквана, желана перспектива, изход от политическата и социалната безизходица” (с. 126). Друг е въпросът, че кърджалийските главатари използват недоволството на хората в своя лична полза и изгода. Дори при това положение обаче Николай Хайтов намира положителната за българския народ роля на кърджалийството в исторически аспект, защото убедително доказва, че кърджалиите са „гробарите” (с. 144) на Османската империя - „кърджалиите сепнаха с грозния си рев задрямалото в средновековна дрямка Отоманско царство” (с. 144). Те и са причината българите от пасивни жертви вече се превръщат в активни защитници на честта си,  защото „…принудиха султана да даде оръжие в ръцете на българите и ги въвлякоха като сила във водовъртежа на кървавите събития” (с. 144).

Каквито обаче и да са изводите на писателя за кърджалийството, най-малко можем да го обвиним в антиродолюбиви чувства. От една страна, смята той, „…за нас, българите, не може да бъде прогресивно едно явление, каквото е кърджалийството, след като е свързано то с изтреблението на голяма част от нашия народ. А това изтребление е факт неоспорим” (с. 145). Същевременно - в рамките на Османската империя кърджалийството „…разклати старите земевладения и повлече след себе си бурния икономически подем в началото на ХІХ век” (с. 6). Само ограничен и сляп човек не би се съгласил с това. Не на последно място би искала да посоча и думите на Николай Хайтов в предговора, които Атанас Лазовски е пропуснал, препускайки отгоре-отгоре из страниците на „Родопски властелини”:

„Историята ни дава познания, но това познание едва ли ще има някаква особена цена, ако то не се превръща в благородно чувство и съзнание. Ако историята душевно не ни облагородява, ако не ни въодушевява и възпламенява към благородно помисли, пориви и дела” (с. 7).

Ето това всъщност е вътрешният подтик, вътрешният порив, движел перото на писателя докато е писал „Родопски властелини”, както и всички свои книги, статии, размисли и анализи, в които градивен елемент и главен обект на изображение е била историята. Кое сърце наистина не би се възпламенило за благородни подвизи и дела, четейки историите на писателя за родопските бунтовници и защитници народни? И същевременно, кое сърце не би трепнало и не би заклеймило робството с всичките му последствия, изстъпления, издевателства над човека и живота, които то позволява, прониквайки суровата и жестока истина за кърджалийските главатари, пресъздадена с неподражаема мощ от писателя? Благодарение на своята невероятна проницателност Николай Хайтов като никой друг проумя какво точно са Родопите за историята, за България и за човека. За него те не са просто планина и родно място. За него те са междинен край, граничен област, планина на предела или, по думите му, Родопите са „болезнения ръб, където са се допирали робията и свободата”, „трагичния вълнолом, където са се блъскали държавните приливи и отливи, бушували са вълните на ожесточените войни, а политическите везни непрекъснато скърцали ту нагоре, ту надолу, задавайки или надежди и упования, или страх и отчаяние. Надежди и упования - когато свободата се е задавала, или страх и отчаяние - когато си е отивала” (с. 6). За него планината не е просто гранична полоса, географската граница между различни държавни формирования, религиозни системи и цивилизационни модели, не е и болезнен ръб между робството и волността. Същевременно планината е предел. Предел за човека. Предел вътре в човека. Междата, отделяща Добро от Зло. Място, откъдето човек може да пропадне с главоломна бързина в бездната, в пропастта, или да се издигне във висината чрез спасително пречистване, което Аристотел в глава 6 на своя знаменит труд „Поетика” (или „За поетическото изкуство”) е нарекъл „катарзис” (15).

Любопитна подробност…

Хем да направя прехода от „защитника” на Николай Хайтов (Атанас Лазовски) към „поклонника” на Николай Хайтов (Исмен Реджепов), т.е. от единия вид лицемерие към другия. Хем да се види механизмът на подмяната, която основен метод при „новия прочит” на историята, който прави Исмен Реджепов.

В очерка за Мехмед Синап от „Родопски властелини” Николай Хайтов използва записки на Ферад Халилов Чуралски (с. 177 и нататък). Неговият разказ се припокрива донякъде с друго предание, предадено от внуците на човека, строил преди време конака на кърджалията в Алъкьой. А в „Балканските войни в Родопите 1912 - 1913″ на Исмен Реджепов (Никола Чуралски) четем:

„Наскоро прочетох изследванията на академик Николай Хай­тов за родопския войвода Мехмед Синап. Там той също спомена­ва за трагедията на тъмръшлиики, но по недостоверна информа­ция на братовчед ми Ферад Чуралски твърди, че това е станало по време на бунта на Мехмед Синап и че това кърваво дело е на самия Мехмед Синап. Лека му пръст на братовчед ми Ферад, но казаното от него не почива на никаква логика от всякаква гледна точка. Разваления телефон за който споменах се е задействал от него като последен във веригата. Вярвам на мама, защото тя е очевидец на трагедията” (с. 60).

Питам се нима Исмен Реджепов чак сега, „наскоро” (ще рече някъде през 2012 г.) е прочел очерка на Николай Хайтов за Мехмед Синап, след като книгата е издадена преди 35 - 40 години и в нея има разказ от негов братовчед Ферад? Да, версията с късния прочит е удобна, защото, както разбираме, Ферад вече го няма, за да обори братовчед си, няма го и Николай Хайтов. Дай боже, майка на Исмен Реджепов да е жива и здрава, но, съгласете се, ако е преживяла Балканската война и е пазела спомени за нея, би следвало да е вече поне на 110 - 115 години и едва ли ще може с точност да отдели в спомните си какво сама е преживяла, какво са й разказвали. А Ферад Чуралски е обследвал историята на кърджалията и разказът за жените от Тъмръш е просто епизод от нея.

И само този разказ на братовчед си ли е прочел Исмен Реджепов от „Родопски властелини”, та смята, че казаното от него „не почива на никаква логика от всякаква гледна точка”? Защото тъкмо в целия контекст на повествованието за Мехмед Синап (и въобще за кърджалиите!) този разказ си е съвсем на място. И при все това, при цялата жестока картина на поругания, жестокост и смърт, душеведецът Николай Хайтов не си е позволил да съди, клейми или обкичва с етикети, като дори не пропуска да каже: „Нека тоя разказ и да е преувеличен…” (с. 178).

Всъщност не на място звучи някак тъкмо „Трети разказ - Тъмръшлийки” от книгата „Балканските войни в Родопите 1912 - 1913″ (като „разкази на мама” (с. 58) Исмен Реджепов представя преданията, които преразказва в книгата си). И звучи така, защото става дума за „…нечуваните издевателства на една свирепа армия от бандити, които за кощунство на преживелите трагедията се нарича армия-освободителка на поробените братя в Родопите” (с. 60), а това е абсолютно несъвместимо с пословичната дисциплина, с морала и порядките, които са царели в Българската армия. Има множество писмени свидетелства, които удостоверяват това: Карнегиевата анкета (16), книгите на чешкия журналист Владимир Сиз „От бойните полета на България. Впечатления на военния кореспондент” (Прага, 1913 г.) (17) и „Критичните дни на България. Дневник на военния кореспондент - 1913 г.” (Прага, 1914 г.) (18), писмо на баронеса Варвара Икскул фон Хилденбандт от 29 август 1913 г. до руския историк Максим Ковалевски (19) и др.

Пред всичките гръмки и злобни хули на пасквилописеца („нечувани издевателства”, „свирепа армия от бандити” и т.н.) дори само това съмненийце на Николай Хайтов („нека тоя разказ и да е преувеличен) говори много, много повече. То е като че онова малко камъче правда, което преобръща цялата каруца от лъжи на Исмен Реджепов.

Добре че записките на Ферад Чуралски не са попаднали в ръцете на старателния му братовчед  или завистта на „изследователя” му братовчед Исмен Реджепов (Никола Чуралски), защото или щяха да бъдат от него унищожени, или щяха да бъдат преиначени от него до неузнаваемост, за да се затули завинаги истината за това, което е било. Но… Господ си знае работата… Съхранени, прибрани в книгата на Николай Хайтов, изследванията на Ферад Чуралски са останали за поколенията и вече никакъв родоотстъпник или отродител не е в сила да ги унищожи или преиначи в своя угода.

* * *

Дали е почит почитта, която Исмен Реджепов изразява към Николай Хайтов в пасквила „Балканските войни в Родопите 1912 - 1913″ чрез умилителни признания от рода на: „с творчеството си, той не само ме закърми, но и окончателно и безвъзврат­но дооформи като гражданин на България” (с. 46)? Всъщност за какво на Исмен Реджепов му е притрябвало да се изтъква като приятел на Академика (тъй и го пише той с главна буква), когато създава своя пасквил, и не просто да се изтъква като такъв, ами и в карето накрая, където уточнява източниците си, да посочва и името на Николай Хайтов? Исмен Реджепов прави това, за да привлече Николай Хайтов, един от най-страстните радетели на българщината, в подло съучастничество при прокарването на такива абсурдни, невероятни антибългарски тези, срещу които писателят по същество се е борел цял живот! При това Николай Хайтов не е единствен - пасквилописецът „привключва” на своя страна и Георги С. Раковски, и Захари Стоянов, и Васил Дечов, и Стою Н. Шишков, Ангел Вълчев и кого ли не още изсред борците ни за национално освобождение и родолюбивите ни книжовници.

За да не съм голословна, ще посоча някои от „тезите” на Исмен Реджепов. Като начало - за разведряване и пренастройка - проникновението му: „Мъдростта на националните ни герои Хитър Петър и Настрадин Ходжа са плод на вековни народни творчески приклаждания” (с. 47). Без коментар! А сега - към главното.

Относно Паисий Хилендарски…

Според Исмен Реджепов „атонския монах Паисий Хилендарски написа най-съвършен­ната си лъжовна книга „История Славянобългарская”, изпъстре­на с чудовищна фантастична митологизация на несъществуващи царе и битки. Но за да се измъкнем от лабиринта на лъжите му измислихме, че това е благородно дело, за да се сепне и стиму­лира българския народ към национално пробуждане. И този свещен лъжец е канонизиран за светец от Българската православна църква вместо да бъде анатемосан” (с. 109).

В своите „Светогорски записки” (1987) Николай Хайтов се прекланя пред „знаменития Паисий”, който „подпали искрата на Възраждането” (20). Паисий според него „е бил обладан от една идея, която ще го накара не само да създаде първата история на своя народ, но и сам ще я разнася от село на село и от град на град” (с. 164). Той е „пръв между нашите будители народни” (с. 165). Николай Хайтов дори е  п р о в и д я л  какво ще се случи с Паисия днес, предчувствал е появата на такива хулители Паисиеви като Исмен Реджепов още през 80-те години на миналия век. В записките си от Атон той дори си представя какво би било, ако Паисий възкръсне и се провикне към българите с гръмовен глас, призовавайки към национално освестяване: „О-О, НЕРАЗУМНЕ!” (с. 166). Какъв риторичен похват! Но и какво провидчество след това! - „Първо - вещае писателят, - ще го обявят за дилетант и в историята, и в езика; други ще му скръцнат да си гледа броениците; трети ще го нарекат „пурист”, патриотар и националист и този път едва ли ще му се размине, както през лето 1762-ро” (с. 167). Нещо да кажете?

Относно робството, борците за свобода и българския народ…

Според Исмен Реджепов българският народ не е бил под робство и е нямало защо да вдига бунтове, затова и се е отнасял с пренебрежение към всички ратували освобождението и националното му освестяване. Затова и Левски според него не бил освободен от никого, докато го конвоирали от град в град, та до София, при положение, че, както той пише, „…конвоят е с пушки и то без патрони. Не се ли намери един българин да го освободи? Не се ли намери един българин, който да го погребе по християнски? Явно Левски не е бил тол­кова популярен сред сънародниците ни, явно чужди са били ак­циите на Левски. За това са и го наричали, за това са и го смятали за „джингиби” (с. 45). На фона на безоблачните реалности в Османската империя според пасквилописеца и смъртта на Ботев, разбира се, е била безсмислена и случайна:

„Никой освен Ботев не се решава да направи рейда от Козло­дуй през България, за да подигне духа на народа! Нали е бил под робство? Защо не го последва в похода му за „хляб и свобода”? Съзаклятниците в Румъния са знаели, че народът ни няма нужда от бунтове и въстания, но вместо да запазят Ботев са го пожерт­вали…” (с. 45).

На подобни и на всички други обвинения спрямо българския народ, свързани с трагичната съдба на Левски, Ботев, Бенковски и много други революционери може да намерите отговор в книгите на Николай Хайтов, писани далеч преди писмовните „изяви” на Исмен Реджепов. На тази злоумишлена тема писателят се спира най-изчерпателно в статията „Историята, историците и „критиците” на българския народ”, публикувана още в бр. 50 от 10.12.1987 на в. „Литературен фронт”, а в последствие и в книгата „Време за разхвърляне на камъни” (1994), по която ще цитирам. Още тогава писателят предупреждава: „Съвестта на българския народ не е сметище, за да хвърляме всички боклуци там!” (с. 14) И още тогава писателят - провидчески - отговаря на всички злоумишленици народни от днешно време:

„Измамата е толкова явна, че не би заслужавало да се разисква, ако последиците не бяха толкова тежки и опасни. Но пита се, какво би станало, ако повярваме, че нашият народ е наистина мизерен и страхлив, пасивен, нихилист, готов на всякакви компромиси; че той е нравствено загинал и дълбоко увреден от робството - кой в наше време би си мръднал пръста за този народ? Кой би жертвал за него нещичко от себе си? Та нали хора като Раковски, Ботев, Левски и Бенковски, които са вдигнали въстанията, са го правили за него? Тези, които са умирали на бесилките, са го вършили в негово име, за негова слава и негово добро поради една-единствена подбуда - че са му вярвали и са го обичали“ (с. 18).

Относно Априлското въстание, трагедията в Батак и Балканската война…

По същия свой си начин Исмен Реджепов лишава и Априлското въстание от оня смисъл, който то има за България и българите. Според фантасмагоричните му твърдения, „…ако инсценировката не се назореше Априлското въстание първо би приключило като една кокошкарска история и едва ли би пре­дизвикало някаква реакция - отзвук от Великите държави. И за да не се получи този фал, на всяка цена трябваше да стане, т.е. да се предизвикат турски кланета в Батак и Перущица, но след като и турците не се включват в общия замисъл трябваше да се извърши самоклане - ритуално клане в Баташката историческа църква” (с. 6).  Априлското въстание според него не е било нищо повече от „ритуално самоклане” (с. 7) нищо повече от „криминален метеж” (с. 13), от „терористичен акт”, който дори „от съвременна гледна точка, съобразно международното законодателство… покрива съставките на разбирането за геноцид” (с. 13). Става дума за геноцид, извършен от българите над мирно турско население! А вие какво си помислихте!

И тук някъде, в баснословията си спрямо Априлското въстание Исмен Реджепов „превключва на вълна” Николай Хайтов:

„Априлското въстание е силно хиперболизирано. Баташкото клане - сьщо. Всъщност вече се доказва от истинските рицари на историческата правда, че случаят е криминално битов и не е имало такова масово клане, както се митологизира.

Но тази митологизация изигра лоша шега за помашкото насе­ление в Родопския регион…

В основата на психологическата обработка на населението от Пловдивския регион в навечерието на Балканските воини бе митологизацията на баташкия случай, които в очите на хората се представяше като кървава епопея.

Драго ми е, гордея се, че срещу този гнусен антинаучен фал­шификат се изправи с опасен за него риск, съвременният колос на българската научна литература и краезнание, академик Нико­лай Хайтов. Под всякакво достойнство ще е, ако някой си мисли, че академика Николай Хайтов е нарочен адвокат на помаците.

Академик Хайтов с основните си разработки за „помашката карта”, антиприноса на Атанас Примовски и публикуваното в списание „Родопи”, срещу напъните на семейство Манолови и други публикации, блестящо доказа, че помаците винаги са били и са пушечното месо в политическото противоборство.

Академикът доказа, че помашкият въпрос винаги е бил и е печелившия коз за политически и религиозни въжеиграчи в политическия комар.

Спирайки се на трагичната априлска пролет и проследявайки събития от нея до 1912 година и след нея, стига до извода, че основна грешка на разработващите плановете за мобилизацията в навечерието на Балканската война е набирането на военен кон­тингент от пловдивските села” (с. 46 - 47).

Първо, Николай Хайтов никога не е смятал, че трагедията на Батак е „гнусен антинаучен фалшификат”, както му приписва Исмен Реджепов, и че патриотари българи просто я митологизират, за да създават изкуствено вражди между българи християни и българи мохамедани. Той много добре знае историческата истина за Батак и не се страхува да се изправи, както се казва, очи в очи пред нея. Второ, Николай Хайтов е наясно кой тръгва срещу историческата истина тогава, когато пепелищата още не са угаснали. Още в началото на 70-те години на миналия век в статиите „Ахмед ага Тъмръшлията” и „Антипринос към историята на Родопите” (в книгата „Публицистика”, 1975), „Пирамида на заблудите” (в книгата „Миналото на Яврово, Девин, Манастир”, 1985), в интервюто „Помашката карта” в голямата игра” (в книгата „Време за разхвърляне на камъни”, 1994) и др. подчертава категорично кой точно и защо разиграва „помашката карта”, като неговата позиция е полярна на тази, която му приписва Исмен Реджепов. В статията „Антипринос към историята на Родопите”, в която писателят анализира грешките и неточностите в книгата на Атанас Примовски „Бит и култура на родопските българи” (1973) е цитирана позицията на Хътън Дюпои, английския вицеконсул в Цариград по време на Априлското въстание, който е бил натоварен от правителството си да разследва априлските събития. Английският дипломат пише в доклада си:

„Доколкото можах да узная, имам основания да вярвам, че жителите на Перущица първи предизвикали яростта на турците с убийството на двама мюсюлмани от съседното село и по този начин сами станали причина за гибелта на селото си… Все пак - продължава Дюпои - по мое мнение извършеното предизвикателство от това село едва ли може да оправдае страхотната загуба на хора и материални щети, причинени от помаците-башибозуци…” („Априлското въстание 1876 г.”, Сб. документи, стр. 523 - 524.) (21)

В очерка „Ахмед ага Тъмръшлията” („Публицистика”, 1975) Николай Хайтов цитира още редове от доклада на Хътън Дюпои:

„Разправя се без всякакъв опит за прикриване (пише още по-нататък „безпристрастният” изследвач), че руският консул в Пловдив бил единственият виновник за печалните нещастия, сполетели това цветущо село (Перущица - б.м.). То било нападнато от башибозуците под командата на Тъмръшлията Ахмед ага… Перущица на 13, а Батак на 9 май” (с. 166 - 167).

Непосредствено след това Николай Хайтов се обръща и към изследванията на Ангел Вълчев (Исмен Реджепов използва и неговия труд „Тъмраш”(22) по „свое усмотрение”, преобръщайки позицията му с краката нагоре). Ето и думите на Николай Хайтов:

„Това е (както отбелязва в своята студия за Тъмръш Ангел Вълчев) позиция на преди всичко на турското правителство, дошло на власт след преврата на 17 - 18 май 1876 година. В желанието си да заблуди световното обществено мнение върху истинските причини и кървави последици на Априлското въстание една от първите работи на новото правителство е да назначи комисия, която „да изследва причините и виновниците за въстанието”.

„Комисията (пише Вълчев) трябвало да докаже, че виновници са първо - българите, подтикнати от чужди страни, и по-специално от Русия; второ - некадърните управници от старото правителство, които са вече свалени, и трето - местните водачи на мюсюлманското население, които не са се покорявали на централната власт…” (Сп. „Родопи”, кн. 8 и 9/1970 г., стр. 54 и следващите.)

Английската дипломация, която по туй време е в пълна подкрепа на  новото правителство на Турция, също не седи със скръстени ръце и затова английският министър на външните работи телеграфически нарежда на английския вицеконсул в Одрин Дюпои незабавно да замине за Пловдив, да проучи нещата и веднага да го информира, като предварително подсеща своя вицеконсул, че жестокостите „са извършени от турските нередовни войски”, т.е. башибозуците. (Сб. „Априлско въстание 1876 г.”, стр. 509.)  

Както вече се убедихме, Хътън Дюпои съставя своя доклад така, че напълно задоволява както външния министър на Англия, така и новото правителство на Турция” (с. 167 - 168).

По-нататък в полезрението на Николай Хайтов се появява и Васил Дечов, другият среднородопски книжовник с голям принос за предаването на истината за Априлското въстание на поколенията (както вече се досещате, неговата позиция също е изопачена до неузнаваемост в пасквила на Исмен Реджепов). Според Николай Хайтов Васил Дечов много преди Ангел Вълчев „…беше отлично схванал къде бият обвинителите на  Ахмед ага Тъмръшлията, като Хътън Дюпои и наивно доверилите му се чужди или родни „изследвачи” на Априлското въстание. С безпогрешна интуиция Дечов разбра освен това, че тука не става дума само за една временна дипломатическа маневра, но за трайно, сериозно обвинение към нашите събратя - родопските българи мохамедани - в едно братоубийство, което някои „доброжелатели” на българската нация искаха да поставят като зловеща преграда между България и българите мохамедани”(с. 168).

През 90-те години на миналия век, когато вече са започнали отродителните процеси в Родопите, Николай Хайтов отново се връща към темата за Априлското въстание и проблемът с българите мохамедани. В интервюто с него „Помашката карта” в голямата игра” (във „Време за разхвърляне на камъни”, 1994) четем, че тази „карта” влиза в действие тъкмо тогава, по време на Априлското въстание, след като „пазарджишките бегове първенци” издават заповедта за разправа с батачани. Писателят уточнява, че това е писано „в издадената от англичаните „Синя книга”, том І, с. 145 (изданието е от 1887 г.). Писано е и в книгата на Д. Страшимиров - третата част - и е добре обяснено, че Ахмед ага Барутанлията не е имал намерението да извърши така нареченото второ клане (смятал е да засели Батак с хората, оцелели от първото клане), но все пак решава да пита чрез един изпратен до пазарджийските бейове вестител - арнаутина Селим - „да пощади ли гяурите”. Пратеникът се е върнал с отговора: „На Баташките гяури коремът им да се изсуши!” - и тогава започва втората касапница…” (с. 64).

Николай Хайтов посочва още, че чепинските българи мохамедани не са искали да воюват с батачани и са го направили „след едно много сериозно сплашване от името на правителството” (с. 65), че са били военно мобилизирани и че, най-важното, „като мохамедани те били задължени от религиозния закон (от Шериата) не само да се бият, но и да извършат заповяданото им клане. Страшимиров отлично го е обяснил в главата „Пепелища” в Историята на Априлското въстание. Известно ви е понятието „свещена война” - то и сега е в обращение. За разлика от светските войни характерните за исляма свещени войни се обявяват чрез тъй наречените „фетви” (свещеноправни решения), произходящи от най-високия духовник Шейх юл Исляма. Такава една фетва е намерена в Софийския османски архив от 1743 година” (с. 65). Така че опасността от възникването на нови и нови свещени войни си остава все същата и до днес и че тъкмо тази е причината „помашкият въпрос да изниква с нова сила в наше време”. Според него „това си е старата мина със закъснител - баташката и сенклеровската. С тая разлика, че мината веднъж избухва, а „помашкият въпрос” се възпламенява периодически. При всеки кризисен момент!“ (с. 65 - 66). Ето защо, смята Николай Хайтов, ако искаме да няма повторение на историята, е нужно да се работи за преодоляване на невежеството сред българите мохамедани (аз бих допълнила - и сред българите християни) по този въпрос, за да знаят всички, че ние не сме неприятели, врагове, а еднокръвни братя. Тогава никакви заблуди от рода на Исмен-Реджеповите не ще имат почва в умовете, нито в сърцата ни и нищо няма да ни обърне едни срещу други.

Относно Балканската война…

Чрез въпроса за ислямизираните българи Исмен Реджепов пряко свързва Априлското въстание с Балканската война, като пише (отново лицемерно съприобщавайки към себе си Николай Хайтов, Ангел Вълчев…):

„Академик Хайтов, след него и Ангел Вълчев и други честни автори по свои пътища доказват, че изкуствено насажданата ом­раза след април 1876 година срещу помаците прераства в мъст. И циреят на мъстта се пукна още в първите дни на Балканската война, 1912 година” (с. 48).

По-нататък дори се опитва да театралничи, задавайки риторическия въпрос, на който всъщност вече е отговорил: „Война на мъстта ли бе Балканската война, 1912 година” (с. 48), като и продължава нататък с още по-шокиращи констатации за нея:

„Съвсем основателно смятам, че тя е срив в националната ни история и че тя е един от върховете в пантеона на черното безсмъртие.

И заявявам честно, открито и без притеснение: БАЛКАНСКАТА ВОЙНА ПРЕЗ 1912 ГОДИНА НЕ БЕ ВОЙНА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД!!!” (с. 23).

И по-нататък:

„Едно ориентирало се към европейските стандарти общество, едно общество прегърнало за идеал човешките права, следва да снеме ореола за Балканската война, следва да я осъди и признае геноцида извършен срещу родопското население” (с. 71).

Всичко това следва от „факта”, убеждава ни Исмен Реджепов, че тогава българите не са освобождавали своите поробени единокръвни братя, а са клали мирното родопско население, Основният му извод за балканските събития в Родопите през 1912 г. е:

„В същност става дума за един процес на етно-религиозно прочистване в родопския масив започнал през страшната и жестока 1912-та, който не е преставал. И този процес на прочистване преминава през войни, пожарища, кланета, убийства, кръстилки, провокирани изселва­ния в съседна Турция, поради простата причина, че помашко­то население е било считано за турски елемент, преминава през кръстилки, през икономически и духовни санкции, през социал­но-битови ограничения, поставяне при условия на под критич­ни граници на физическо и духовно оцеляване, преминава през малтретиране, преминава през безсрамни и аморални ограни­чения за духовно възвисяване, през драстични мероприятия за прекършване на крилете в полет на десетки поколения”(с. 75 - 76).

В края на книгата си Исмен Реджепов предлага на читателите да приемат предложената от него (или, както пише, „нашата” (с. 131) ?!?) Декларация, завършваща с думи, които заклеймяват Балканската война като „едно престъпление, извършено в пазвите на Родопа планина”, по-точно - като холокост:

„Да, РОДОПСКИ ХОЛОКОСТ…

ГЕНОЦИД…” (с. 132).

Какво е мнението на Николай Хайтов по въпроса за Балканската война?

През 1973 г. във Държавно военно издателство излиза книгата „Балканската война в спомените на съвременници и участници” с автори: Петър Маринов (записвал спомените) и Николай Хайтов (направил литературната обработка) (23). В предговора „Бурната хилядо деветстотин и дванадесета” (който е публикуван и в сборника „Публицистика” на Николай Хайтов и по който по-нататък цитирам) писателят показва защо сборникът е с приносно значение за документалната книжнина за Балканската война и най-вече защо ни кара да съпреживяваме събития, случили се преди толкова време:

„Откъде идва това вълнение?

То идва то трясъка на строшените окови, от дивната радост на освободените родопски жители, от опиянението на първите победи, от чудните примери на храброст и самопожертвувателност, които пълнят летописа на кратката, но драматична Балканска война” (с. 258 - 259).

Да се почувства в тези думи дори и най-нищожничка прилика с позицията на Исмен Реджепов относно Балканската война? Няма съмнение, че според Николай Хайтов Балканската война е освободителна както за България, така и за Родопския край. Разбира се писателят не може да подмине факта, че това е война, в която като във всяка война се лее кръв, се случват трагедии, се преобръщат изцяло съдби, събития, посоки… А Балканската война е особено драматична за родопчани и той, като душеведец, не може да не вникне в тази драма докрай. Вижте само как я описва:

„…сложната и без друго обстановка се драматизира още повече от различията в религиозната принадлежност на родопските българи. Особено за родопските българи мохамедани Балканската война, която ги поставя между „наковалнята и чука” (между религията и народността), е особено тежко изпитание” (с. 259).

По-нататък научаваме, че повечето от българите мохамедани, които, щат не щат, по силата на военните закони е трябвало да се бият срещу единокръвните си братя, са дезертирали от османската армия; че при военния сблъсък между българи и турци „попадналите по средата „българи мохамедани” са понесли върху себе си много незаслужени несгоди” (с. 259); че е показателен сговорът за взаимна защита по време на военните действия между българите мохамедани и християни.

Ако се върнем към интервюто „Помашката карта” в голямата игра” (в книгата „Време за разхвърляне на камъни”, 1994) ще видим още, че Николай Хайтов още тогава има преки отговори на всички въпроси, които Исмен Реджепов - къде лицемерно, къде подло, къде невежествено - е поставил в наше време. Когато интервюиращият (Иван Василев) пита писателя не е ли масовата кръщавка на българи мохамедани по време на Балканската война насилие, той, от своя страна пита: дали това е единственото насилие тогава? Какво е станало с коренното население на Тракия при оттеглянето на българската армия към сръбската граница? Мислите, че не знае ли? Много добре знае и не спестява жестоката истина, както и суровите изводи:

„Стотици, хиляди хора попадат под този башибозушки валяк, едни загиват, други са принудени да напуснат завинаги родните си места. Така съседите ни решиха с един замах етническия проблем в Източна Тракия. Ако не възразявате - това е също насилие, с тази разлика от „кръщавките”, че в единия случай на хората се свалят имената, а във втория - главите” (с. 68).

Николай Хайтов обяснява и защо е взето решение за покръстването на българите мохамедани в някои райони. И причината съвсем не е в „кръвожадността” на българите, както се опитва да ни внуши Исмен Реджепов. Просто турското командване подготвя няколко диверсионни акции в тила на армията ни при форсирането на границата, в които са ангажирани местни българи мохамедани. Това като какво се смята в условията на една война? Жалко, продължава Николай Хайтов, че в историята на Балканската война „тези подробности са „изтървани” (с. 69), а и, за съжаление, все още никой не е преглеждал с нужното внимание документацията в архивите. Изводът му е забележителен:

„Затова помашката „кръщавка” през 1912 година стърчи сред останалите събития ни в клин, ни в ръкав. Третира се като самоцелно някакво насилие, а се премълчава един поразителен факт: че не е отбелязано нито едно кръвопролитие по време на кръщавките! Не твърдя, че поне възрастните българи мохамедани са слагали калпаци на главата с „ура”, но налице са в архивите множество документи, че голяма част от населението е приемало кръщавките драговолно: заявления има от много села, изявяващи желание да се покръстят” (с. 69).

Попитан как си обяснява това явление, Николай Хайтов отговаря, че: от една страна, след Батак и Перущица думата „помак” е обвързана с лоша слава; от друга страна, огромното душевно сътресение на българите мохамедани след внезапното отстъпление на османската войска съща е изиграло своята роля; на трето място, покръстването им два обещание за равноправно развитие сред събратята им християни; на четвърто място, не са без значение и съхранените традиции от старината - „в много помашки домове жените са си пазели иконките на Богородица и свети Георги” (с. 69) и е нямало многоженство; на пето място, езикът им все още си бил „най-чист български език” (с. 69); и не на последно място, в някои села при погребенията имало „двойна презастраховка: с надгробен камък над земята (с чалма), и втори камък под него - с кръст” (с. 70). Особено категорично Николай Хайтов подчертава, че от покръстването не е засегнат нито един турчин, дори в Кърджалийско! Също така той не забравя да припомни, че „българите не подгониха тюркоезичното население в Кърджалийско през 1912 - 1913 г. и не допуснаха кланета и погроми” (с. 70)!

Любопитна подробност…

Малко встрани, но и в темата.

Атанас Лазовски намекваше за някакви „криминални някогашни деяния”, за които Николай Хайтов бил обвиняван и които самия него не го интересували, но защо да не ги обозначи мимоходом, нали, нищо не му пречи, пък и писателят отдавна го няма…

Съвместната книга на Петър Маринов и Николай Хайтов „Балканската война в спомените на съвременници и участници”, 1973 (както още една тяхна съвместна книга - „Родопските комити разказват”, 1972 (24) тази книга на записвалия и обработвалия разказите свидетелите на Балканската война също е попадала в полезрението на съвременните литературните „детективи”. В случая истината за „криминалното деяние” на Николай Хайтов възтържествува и то чрез свидетелството на възможно най-непосредствения свидетел „по делото” -  Александър Маринов, сина на Петър Маринов. В статията „Как се създадоха книгите „Родопските комити разказват” и „Балканската война в спомените на съвременници и участници” той споделя:

„Защо написах всичко това? И днес все още ме питат познати и непознати - защо баща ми е позволил на Николай Хайтов да издаде книгите от негово име, че Хайтов е „окрал” материалите и други машинописи и по този начин П. Маринов бил „измамен и ощетен”!
Искам да заявя, че истината е такава, каквато съм я описал по-горе. Живите все още бивши смолянски ръководители на властта не смеят да признаят, че с петното „фашист”, което те лепнали тогава на П. Маринов, пресекли всякакви пътища за неговата творческа и обществена изява. И благодарение на непредубедеността на Н. Хайтов, без да се съобразява с конюнктурата на деня, книгите видяха бял свят, за да оставят на поколенията свидетелства на участници в тези събития. Наред с официалните документи, те дават допълнителни знания, важни и съществени за проучване миналото на Родопския край. И нека веднъж завинаги се спре със спекулацията за „кражбата” на Н. Хайтов и авторството на двете книги. Такова е било желанието на баща ми! Важното е, че ги има и са оставили своя знак!”(25)

* * *

Ключов в публицистиката на Николай Хайтов през 90-те години на миналия век, която докрай закрепи неговата отечественолюбива позиция, е въпросът за българите, изповядващи ислям. В контекста на казаното дотук бих искала да уточня и нея, за да я припомня на „изследователи” от рода на Исмен Реджепов, които, мине се, не мине време, и току го запридърпват към себе си.

Каква е позицията на Исмен Реджепов по отношение на ислямизираните българи в книгата му „Балканските войни в Родопите 1912 - 1913″? Двусмислена. Или по-точно - умишлено замъглена. От една страна, Николай Хайтов бил за родопчани „душманин”, който „всич­ко правил да преобърне помаците в българи”, от друга страна - воювал „за духовно и чисто човешко сродяване, без да анулира религиозна самооп­ределеност”, въпреки хулителите му, които „злонравието си под­клаждат с провокирани несъвместими вражди между помаци и християни” (с. 46). Тоест, „помаците” не са българи… О, не, не, не… прекалено смело е! „Помаците” не са християни… Да, да, да, става дума за сродяване… Ама вие какво си помислихте - не, не, не онова, свързаното с народността, а онова, другото, „духовно и чисто човешко сродяване”, което, нали разбирате, няма нищо общо с народностното… Така в целия пасквил на Исмен Реджепов те са ту „помаци”, ту „българомохамедани”, ту „българи мохамедани”, изреждани (като „помаци”) веднъж - сред етнически, друг път - сред религиозни общности, затова и Балканската война за него не е нищо повече от „етнорелигиозно прочистване” (с. 85), което продължава и до днес (с. 56, 69). Всичко опира до това какъв е източникът, който Исмен Реджепов е коментирал в различните времена, когато е писал по проблема. В крайна сметка, събирайки написаното на едно място, сам вижда противоречията и се опитва да ги изглади, като предупреждава, че „по-нататък в цитиране на документите ще се убедим, че съществува колебание при упо­требата на прозвището. Ще срещаме ту българомохамедани, ту „помаци”, ту „българи, изповядващи исляма. Това са употре­бявани синоними според господстващата политическа система” (с. 82 - 83). Според него  „между помаците има обща родова връзка, поддържана и споявана от религиозната им принадлежност. От гледна точка на националния им статус те могат да носят гражданство и про­звища на името на националните държави, но корена им е един и същ. Ето защо са тъй неудачни и злощастни опитите в нашата сгряна (вероятно има предвид „страна” - бел. Е. А.) за религиозната им асимилация” (с. 83).

Какъв е коренът на „помаците” според Исмен Реджепов?

За него „помаците”, от една страна, са българи, приели исляма по време на робството, т.е. от ХІV век нататък:

„Приятелят ми Дичо Кузманов от Смолян ми подари сборника „Османски извори за ислямизационните процеси на Балканите, 48, XVІ - XIX век /С, 1990 БАН/”. Ако се доверим на този извор, ло­гично е да се повярва на дирижираната / напоследък версия, че у нас не е имало насилие, че видите ли приемането на исляма е ставало по съвсем безобиден и доброволен начин, че видите ли, българите са се натискали да станат друговерци. Този извор ми напомня за версията ми и е в нейна подкрепа. Не би могло да няма и доброволно приемане на исляма. Единич­ните случаи са се събирали, записвали в грижливо съхранявани документи. Те са „живо­то” доказателство, че всичко тогава е ставало доброволно. А да сме срещали някъде турски извор за насилие? Не ще го срещ­нем, защото такъв не се е създавал. Дори и насилствените случаи са оформени като доброволно приемане на вярата” (с. 47 - 48).

(Все пак му благодаря за това, последното, откровение! Обърнете му внимание…)

От друга страна, „помаците” според Исмен Реджепов са прабългарите на Аспарух, приели исляма далеч преди османската инвазия на Балканите, т.е. през VІІ век, а вероятно и по-рано.

„Макар и в по-ограничен вариант и достъп все пак излязоха на бял свят и ние доживяхме да се запознаем, чрез специализирана литература с истината за прабългарската импе­рия, приела по времето на прабългарския хан Аламуш исляма от арабите за духовна близост, икономически и духовен прос­перитет на империята. Научаваме от източниците още, че Ка­зан е била столица не само на хаганата, но и духовен ислямски център. Научаваме още, че Иван Грозни се заема със задачата да покръсти от Московска Русия град Казан и империята. Усилията за християнска инвазия и религиозна асимилация, е и една от причините за раздвижване на древните прабългари. В новите си земи голяма, част от тях са с ислямско вероизповедание. Пред­пазливо се предполага, че с това cи вероизповедание те идват и в днешните ни земи. Те се смесват със славяни и траки.

Официално това става през 681 година според наши исто­рици, но напоследък се лансира и идеята за много по раншно съществуване на държавно образование. Ако е така, то е вярна и застъпваната теза, че в Родопите е имало ислям преди осман­лиите да завладеят земите ни” (с. 77).

(Кратка историческа справка. Хан Алмуш, владетел на Волжска България, приема исляма и името Джахар ибн Абдаллах в началото на Х век. Иван Грозни царува през ХVІ век, тогава именно Русия завладява Поволжието. Хан Аспарух основава Дунавска България 681 г., т.е. VІІ век. А сега прочете още веднъж предложения от Исмен Реджепов „нов прочит на българската история” (с. 77), който цитирах по-горе, за да се насладите още веднъж на самоувереното му невежество!).

От трета страна (защото Исмен Реджепов носи под мишница още една също толкова достоверна и още по-фантастична версия!), „помаците” са съществували 3000 години пр. Хр. и не са били никакви езичници, както си мислите; нито са били християни, както може да се изкусите да си помислите. Те са си чисти мюсюлмани още оттогава:

„Проучванията ми ме водят до тезата, че всъщтност военната османска експанзия в началото на 13 век в България и продължила до първата половина на 16 век е и отговор на насилственната хрисиянизация коренното държавообразуващо прабългарско население, основно изповядващо исляма. Отговорът на българ­ските апологети,че в дохристиянска България е съществувало езичеството не отговаря на истината. Народоукът от Македония Веркович при записването на помашките песни по безспорен на­чин установява, че помашките песни датират от преди 3000 годи­ни преди Христа. А, за да има помашки песни, значи е имало по­маци. А религията на помаците всеки случай не нито езическа, а най-малко не била и християнска /вж. „Веда Словена” - сборник с помашки песни на Ст. Веркович” (с. 79).

Като към всичко това прибавим и факта, че зад издаването (разпространението) на този пасквил застана Европейски институт „Помак”, мъглявата позиция на Исмен Реджепов относно това българи и небългари са „помаците” се изяснява. Да припомня, че ЕИ „Помак” се прочу през 2012 г. с множеството си напъни да доказва и предоказва, че „помаците” са отделен етнос, водещ началото си от най-дълбока древност, когато е основавана Персийската империя (VІ век пр. Хр. при управлението на Кир ІІ Велики), или както Ефрем Моллов го нарича в едно свое книжле пасквилче „хан Куруш” (26). В претенциите си за обособяването на „помашки етнос” юнаците от ЕИ „Помак” стигнаха дори до Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ). Но мераците им се провалиха.

За Николай Хайтов българите мохамедани без съмнение са българи, които по време на робството са приели насилствено исляма. Във всички случаи, когато му се налага да обяснява техния произход, той се позовава на османския държавник Митхад паша, генерал-губернатор на Дунавския вилает и велик везир, по-точно на прословутите му думи в интервюто „Турция в своето минало, настояще и бъдеще” за френското списание „Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л’етранж” от юли 1878 г. (27). Според Митхад паша българите мохамедани са наследници на българи, преобърнати в исляма по време на завоеванията, които не говорят на друг език освен български.

Преди години, в статията „Защо „българо-мохамедани”, та не „ българи”?!” („Публицистика”, 1975), много преди още да знаем, че ще настъпи такова невероятно време като днешното, в застоя на 70-те години, писателят дори разсъждава над това какво точно би следвало да бъде названието на тези българи според него. От една страна, прозвището „помаци”, според както смятат български учени, идва от думата „помъчени”, което напомня за насилствената промяна на вярата, но пък защо насилствено да се възстановява, след като си е тръгнала. От друга страна, названието „българи мохамедани” трудно си пробива път, а е и в противоречие с действителността, защото него време никой от младите стъпва в джамия; използването му е безсмислено, както е безсмислено и използването на аналогичното название „българи християни” (бих допълнила - и „българи католици”, „българи протестанти”, „българи будисти” и т.н.). В крайна сметка, заключава Николай Хайтов, днес (ще рече - през 70-те години на миналия век) в Родопите всички различия между едните и другите родопчани са заличени. Тогава…

„А за какво е тогава нужно да поддържаме това различие с една грозна, натрапена, никому непотребна дума, каквато е „българо-мохамеданин”?

Най-сетне, защо „българо-мохамедани”, та не българи?!” (с. 280)

В края на 90-те години, когато вече бяхме преживели напъните през 1993 г. Камен Буров да основава в Жълтуша „помашка партия” (за нея тогава пише и Николай Хайтов в отзива по темата „Славянско племе ли са помаците, или са марсияни? Крайно време е да бъде образувана „Жълтушенска помашка република”, публикуван във в. „24 часа” (28) когато бяхме вече станали видели как от най-висше място - президенството - неколцина лица се напъват да обособят „помаците” в малцинство и в парламента (1998 г.) се готвеха да приемат Конвенцията за малцинствата, Николай Хайтов със статията „Ако признаваме „малцинствата” по религиозен признак, на земята ще възникнат хиляди нови държави” отново би тревога. Изводът му е отсечен като с нож:

„…не мога да повярвам, че може да се стигне до лекомислено решаване на този проблем. Да бъдат помаците признати от българския парламент за небългарска малцинствена група. Подобно харакири би означавало началото на края на държавата и нацията ни. Нямам никакво колебание по тоя въпрос”(29).

Вместо заключение…

По-горе стана дума за онази предопределеност на Родопите да бъдат предел, междинно място между култури, цивилизации, светове. Но като че ли най-ясно се откроява тази предопределеност, пречупена през  проблема за ислямизираните българи.

Един български писател нарече времето на насилие над вярата ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО и го сложи за заглавие на своята знаменита книга. Антон Дончев. След години и векове на разделност Николай Хайтов провидя надеждата за НОВА СРЕЩА. И ни я предаде. Да си спомним есето „Мустафа-Гоговото” от книгата му „Шумки от габър” (1965). Да, Гого е станал Мустафа! Да, всичко е унищожено, дори мъртвото (камбанарии, камбани, кръстове…), дори преданието! Да, своите са го люшкали насам, чуждите - натам… и така - дни, месеци, години, векове! Да, бил е „в песните - Гого, в клетвите - Мустафа, в езика - Гого, в молитвите - Мустафа”(30). Но е останало едно име! И е СТАНАЛО едно име? Името на една запустяла местност в планината - „Мустафа-Гоговото”… Споменът за един човек с две имена… „Мустафа-Гоговото”свидетелства за разделеното! То и го събира!

Вижте „дивите” разкази на Николай Хайтов. В тях тази среща на двете половини от разделеното цяло се превръща образи и съдби, в хора, в общност… Има време за разделяне, има време за събиране…

За Николай Хайтов отношението към българите мохамедани е мерило за отношението към България и българщината. В крайна сметка, както твърди отечественолюбецът в свое интервю - „България и българщината са едно. Не може да има България без българщина. Без преданост и обич към отечеството и самобитна национална култура”) (31).

Време е да се обърнем към отцеругателите и ругателите с думите: „О, неразумни и юроди…”. Какво повече?

А на другите, на строителите на България днес, да кажем: ВРЕМЕТО НА РАЗДЕЛБАТА СВЪРШИ. ДОЙДЕ ВРЕМЕ ДА СЕ СЪБЕРЕМ. В ЕДИН НАРОД. В ЕДНА ОБЩА НАРОДНА СЪДБА. Това е заветът на Николай Хайтов към нас. Това ни завеща. А реченото от него на две не става.

Бележки

1) Атанас Лазовски. „Не принизявайте Вазов, щадете Хайтов”. - Във: в. „Словото днес”, бр. 25, 24 септември 2009, с. 8 - 9. Страницата по-нататък ще посочвам в скоби веднага след цитата.

2) Исмен Реджепов. „Балканските войни в Родопите 1912-1913″. Издава Европейски институт „Помак”, Смолян, 2012 г. По-нататък ще цитирам, без да поправям правописните грешки на автора. Страницата ще посочвам в скоби веднага след цитата.

3) По-подробно за това вж.: Елена Алекова. „Честването на 100-годишнината от Балканската война - двете гледни точки на патриотизма”. - Във: сайта parvomai.net, 8 май 2014 г. (на адрес: http://parvomai.net/news/157259/).

4) „…Ето това не може да ми прости човекът, който ме подстори да приема председателството на Съюза, за да го извадя от батака и за да загубя шест златни годинки  от живота си. Бог да ги прости!” - Вж.: Николай Хайтов. „Това си беше опит за преврат”. - Във: в. „Български писател”, 14.11.2001; Николай Хайтов. „Троянските коне в България”. Книга втора. С., ИК „Христо Ботев”, 2002, с. 379.

5) Николай Хайтов. „Време за разхвърляне на камъни”. ИК „Христо Ботев”, С., 1994 г., с. 291. Страницата по-нататък ще посочвам в скоби веднага след цитата.

6) По-подробно вж.: Елена Алекова. „Писателят, гражданинът, човекът. Думи за Николай Хайтов”. - Във: Елена Алекова. „По невидимите магистрали”. Книга трета. Издава Национален литературен салон „Старинният файтон”, С., 2013, с. 25 - 39; д-р Елена Алекова. „Николай Хайтов. Писателят, гражданинът, човекът”. - Във: „Гражданската съвест на Николай Хайтов”. Трета национална конференция за творчеството на писателя 2012 г. Изд. „ЗОВ КОМЕРС”, С., 2013, с. 11 - 25.

7) Послание на св. ап. Павла до Римляни, 11:33 - 34.

8) Димитър Панчовски. „Последните дни на Васил Левски”. Профиздат, С., 1990.

9) Димитър Панчовски. „Предателите на Васил Левски”. Изд. „Литера прима”, С., 1996.

10) Иван Петев. „По-важни моменти от живота и делото на Йеродякон Игнатий - Васил Левски”. Voennoizdatelski kompleks „Sv. Georgi Pobedonosets”, С., 1993.

11) Георги Тодоров. „Митът за предателството на поп Кръстьо”. - В. „Култура”, бр. 7, 27.02.2005; вж. на адрес: http://www.online.bg/kultura/my_html/2357/georgi.htm.

12) Николай Хайтов. „Родопски властелини”. Държавно издателство „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1974, с. 71, 147, 235. Страницата по-нататък ще посочвам в скоби веднага след цитата.

13) Йордан Йовков. „Разкази”. Изд. „Български писател”, С., 1980, с. 355. (Да не говорим, че Атанас Лазовски цитира неправилно думите на Моканина: „Боже, колко мъка има в тоя свят!”, с. 9).

14) „И всички Му засвидетелствуваха, и се чудеха на благодатните Му думи, които излизаха от устата Му, и казваха: не е ли този Иосифовият син? Той им рече: навярно ще Ми кажете поговорката: лекарю, изцери се сам; направи и тук, в твоето отечество, онова, което чухме, че е станало в Капернаум. И рече: истина ви казвам: никой пророк не е приет в отечеството си.” Евангелие от Лука, 4:22 - 24.

15) Аристотель. „Поэтика” (или „Об искусстве поэзии”). Годузалственное издательство Художественно литературы. Москва, 1957, с. 56.

16) „Карнегиевата анкета”. Изд. „Абагар”, Велико Търново, 1995 (вж. и в: ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ. Фондация „Свободна и демократична България”, София 1995 - на адрес: http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/index.html).

17) Владимир Сиз. „От бойните полета на България. Впечатления на военния кореспондент”. Изд. „Хайни”, София, 2012.

18) Владимир Сиз. „Критичните дни на България. Дневник на военния кореспондент - 1913 г.”. София, 2005.

19) Георги Илиев. „Лятото на 1913 г. Документирани свидетелства за геноцида над българите”. Изд. „Изток-Запад”, София, 2013 г., стр. 541-546.

20) Николай Хайтов. „Светогорски записки”. Изд. „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1987, с. 139. Страницата по-нататък ще посочвам в скоби веднага след цитата.

21) Николай Хайтов. „Публицистика”. Изд. „Български писател”, С., 1975, с. 229 - 230. Страницата по-нататък ще посочвам в скоби веднага след цитата.

22) Ангел Вълчев. „Тъмраш”. Издателство на Отечествения фронт, С., 1973.

23) „Балканската война в спомените на съвременници и участници”. Държавно военно издателство, С., 1973. (Петър Маринов е записвал спомените, а Николай Хайтов е направил литературната обработка.)

24) Николай Хайтов. „Родопските комити разказват”. Издателство на Отечествения фронт, С., 1972.

25) Александър Маринов. „Как се създадоха книгите „Родопските комити разказват” и „Балканската война в спомените на съвременници и участници” - В: Електронно списание „Литературен свят”, бр. 16, януари 2010; на адрес: https://literaturensviat.com/?p=22402.

26) Ефрем Моллов. „Има ли бъдеще Велика Булгария или защо бе скрита историята на помаците”. Смолян, 2012, с. 10.

27) „…Между българите има повече от един милион мохамедани. В това число не влизат нито татарите нито черкезите. Тези мохамедани не са дошли от Азия, за да се установят в България. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в Исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, и от същото това коляно. А между тях има една част, които не говорят друг език освен български”. - Във: сп. „Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л`етранж”, година VII, януари - юли 1878 г., стр. 1152. Вж. на адрес: http://bg.wikiquote.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D0%B4%D1%85%D0%B0%D1%82_%D0%BF%D0%B0%D1%88%D0%B0.

28) Николай Хайтов. „Славянско племе ли са помаците, или са марсияни? Крайно време е да бъде образувана „Жълтушенска помашка република”. - Във: Николай Хайтов. „Троянските коне в България”. Книга първа. С., ИК „Христо Ботев”, 2002, с. 165 - 167.

29) Николай Хайтов. „Троянските коне в България”. Книга първа… с. 629.

30) Николай Хайтов. „Диви разкази. Шумки от габър”. Изд. „Захарий Стоянов”, С., 1999, с. 336.

31) Николай Хайтов. „Не може да има България без българщина”. - Във: Николай Хайтов. „Троянските коне в България”. Книга първа…, с. 248 - 253; с. 253.