Бернардо Елиш

превод от португалски: Румен Стоянов

В мрака на готварницата, зле осветявана от пламъците на печката, чичо Бенисио разправяше:
- Не. Аз не го убих само щото днешният ден е свят цял живот. Днес (беше Разпети петък) човек не може да убие ни молец. Ощи по-малку щото аз го харесвам. Той ма нападна, ама беши от глупост.
Настъпи едно подмазваческо мълчание. Огънят туряше зловеща багра по слабите лица на мъжете.
В един тъмен ъгъл, жената на бай Бенисио плачеше.
- Мчи ти не си убил Рамиро ли? Тогас той ща са върни - вметна един събрат, клекнал в сянката.
- Усойница не е за прощаване, човеко Божи.
Фуло плачеше в един ъгъл. Светлите й очи имаха лош и метално твърд отблясък.

Бенисио живеше до брега на Мараняо, в чифлик, чиито земи бе заграбил. Там отглеждаше своите 3 000 и нещо глави добитък. Понякога продаваше 200, 300 и караше с Божията помощ. Отворил бе и една бакалничка, понеже къщата се намираше край пътя, минаващ из тоя ширен свят по севера на Гояш. С това спечели слава на богат и съответните почетни звания, които я сподирят - полковник, достоуважаван, читав и т.н… Впрочем, въпреки хилядите обирджилъци и престъпленията, които сторваше, беше фанатик на честта.

Другарите излязоха. Бенисио ги изпроводи чак до вратника на ранчото, както е обичаят.
Нощта вървеше спокойна, гореща, с един млечен звезден прахоляк по далечния небесен лазур.
Вечерницата висеше от кръгозора много студена, безразлична, сякаш премрежена зеница на мъртвец. Бенисио се върна вътре в ранчото, след като видя, че очертанията на посетителите бяха сдъвкани от нощната мрачевина, която драскаха светулки, и рече на жената:
- Зарежи тос ревлив плач, драга! Хай да спим, че мъж ти не умира тъй лесно, не. Де се й видяло човек да мре без време.

Той говореше с назаренско спокойствие, без омраза, без да шавне с ни едно мускулче на сухото и безучастно лице. Изглежда неговият дух се наслаждаваше на един голям и сладък отдих.
Косите на Фуло излъхваха един гнусен мирис на щавена кожа, който увличаше Бенисио. Когато бяха вече си легнали, Фуло запита:
- Ти зареди ли пищова?
- Зареден е.
- Виж там! Наистина ли?
- Да бе! Мож да видиш - тя взе пищова 420 и отиде в готварницата, увери се при светлината на буйния огън. Върна се:
- Ха! С два куршума!
Заспаха в тоя хубав сън, който се спи, след като хората са минали през опасност от големите.
Вън кутрето лаеше в мрачината.

Бенисио, стават пет години, ожени се за Фуло, която беше гореща и хитра баянка. Никога нямаха деца и всяка година жената ставаше по-дупеста, по-ленива, по-красива.
Имаше очи светли и чисти, предутринни. Къмто две години назад тя се запозна с един надпевач и му стана изгора. Бай Бенисио тоже се сближи с надпевача, зер хвалеше много честността на бай Бенисио, богатството му. Старецът даже склопяше очи от услада:
- Бе момко, аз не правя в живота нищо. Аз съм честен и читав, щото Господ иска - и само с това караше Фуло, винаги възпламенена, винаги попарваща, да ходи с надпевача насамка и натамка.

Чифликчията, щом се задоми, намираше, че не харесва жената, но сега, след като людето зашушука, че Фуло му туряла рога, изпитваше към нея раздираща любов - тая похот, която е неувереността за взаимност в чувството. Забеляза дори, че колкото по-ленива, по-невярна, по-дупеста ставаше Фуло, по-прелестна се оказваше. Имаше удоволствието да си представя, че аха ще остане без ония ласки, без ония изневери, които са единствената прелест на съпружеския живот.

Междувременно, поради изгода, чичо Бенисио не даде ухо към мълвата, от боязън да установи частта от истината, която имаше в нея. По му изнасяше да се залъгва.
Тъй него Разпети петък достопочитаемият сертонец придремваше в стаята, кога чу Рамиро да влиза крадешком. Бенисио се престори на заспал, но заследи фигурата с крайчеца на очите.

Рамиро огледа хубаво поспаланкото, рече нещо си, изтегли пернамбуканския нож от колана, щеше да скочи връз Бенисо. Бенисио беше хитър гоянец. Извъртя тяло ей тъй странишката и за миг вече стана с пищова (той държеше оръжието винаги под възглавницата, при парите), рипна с оръжието запънато в гърдите на надпевача.

Рамиро хвърли ножа, но Бенисио от раз и мах го изкара вън от къщи. Туй обаждаше той с назаретянска милозливост на събратята:
- Можех в него миг да убия чиляка, ама за какво? Бог не обичал кръв - разсъждаваше цинично с жестока добродушност като да обаждаше факт, станал преди куп години.

Бенисио се разбуди от някакъв шум при вратника на ранчото. Още не беше полунощ, ибо не пееха петлите.
В тъмното, той се засмя, но веднага по лицето му се върна тъжноватата и примирена неподвижност на светец. Безмълвието разширяваше най-малкия шум и тъй можа съвършено да чуе глас, който прошушна:
- Той спи. Не се бой.
- Ама е с пищова? - беше глас на надпевача. (Бенисио в кревата опипа оръжието).
- Да. Пък аз михнах оловцата. Само щрак. Забий сърпа веднага.

Бенисио изстина. Фуло заповядваше на Рамиро да го убие и предварително изпитваше нега по жената, която в тоя миг му се стори по-прелестна.
Бенисио стана на пръсти, отиде в готварницата, взе едно чукало на чутура, мръсно от снощи груханите фъстъци, па се скри зад вратата.
Жената вънка правеше последното:
- Забий сърпа без болка, чу ли? Аз съм тука вън и те чакам при коня.

Едроватата фигура на надпевача се наклони близо до кревата, но Бенисио, преврънат в котарак, с един ловък скок му стовари чукалото.
Момчето ничком падна върху нара и тъкмо там в тъмното, опипом, Бенисио улови едно яко ласо за скопяване и с него върза дявола добре вързан в протоколното положение на оная операция. Фуло вече беше яхнала и, виждайки да приближава фигурата на съпруга, за който предположи, че е на любовника, заповяда му да се качи на задницата, и двамината препуснаха смълчани по песъчливия път чак докато проговори тя:
- Добре ли го уби? - ала не получи никакъв отговор. Нощта се нижеше тиха, огромна, няма. Само копитата скърцаха из пясъка.
- Добре, Рамиро, вземи парите - рече жената, не понасяща повече мълчането.

Там Бенисио спря животното, слезе, прегърна силно жената и лицето му цъфна в усмивка.
През светлите очи на Фуло мина приблясък на езеро, изгубено в гората, под смътния светлик на една звезда.
- Хади да са връщами, Фуло, онуй лошо нещо е вързано в стаята.

Рамиро беше в стаичката, с пробита глава, показваща белотата на мозъка, размесен с фъстъчени шлюпки. Петлите, в студенката поспаливост на утрото, зачестяваха.
- Сега ша закарами горкичкия у гората и ти ша са погрижиш там за него. Тука народа ша клюкари… Аз можех да го убия като свиня, ама няма да го направя, не. Ша омаца всичкия под и Бог ша накажи… - безчувственото лице на рогоносеца беше кротко, с тая тъжновата кротост на блажения.

Сред гората, две левги от къщата, разпукваше денят. Гората прецеждаше червеникава светлина, с величав покой, свят покой на стари черкви. Утрото имаше царствено чистодушие, невинна и девствена радост, като да беше първото утро в началото на тоя стар Христов свят.

Рамиро, вързан о едно аниково дърво, гледаше с изумени очи на крава в кланица, движенията на чифликчията.
- Знаех си аз, че ти ша избягаш с него.
Тя поклати отрицателно глава.
- А! знаех си го аз. Людето приказваше, пък аз не исках да пувярвам. Аз знам, че ти не харесваш туй куче…. то са хвали, че живей с мойта половинка отдавна, ама сега то ша плати таз… - Бенисио още и разсъди тъй: - Не е кон, не - ам нашия Господ Бог. Той ми обади сичкото. Не виждаш ли, че надпевача дваж ма халоса със сърпа и сякаш удари на камък?

Фуло погледа към животното и разпозна много добре сивия кон на любовника. Бенисовата убеденост обаче бе такава, че тя взе да се усъмнява: кой знае дали не беше? Наистина! Само чудо е направило да пропадне планът на любовника, отдавна очертан!
Бенисио позамисли се и лицето му светна в проблясък, че после да стане много неизразително, угаснало, озверено:
- Аз ша та накажа, Фуло. Ей го тука тоз нож; забий го целия в гръцмуля на тоз бандитин.

Жената пребледня. Очите й отведнъж помътняха.
- Бог тури тоз мръсник в ръцете ни, че ние да си отмъстим за безсрамието му.
Жената стоеше закована о меката пръст на гората. Тогава чифликчията, чужд към всичко, извади също един сгъваем нож, допря го о врата на прелюбодейката и заповяда повторно, с много ласкавост и болка:
- Вкарай хубея ножа, та завалията да не страда бая, Фуло.

Рамировото лице, вързан, плашеше.
Настъпи кратка тишина, лепкава, пълна с туптящи нерешителности в студения и благоуханен въздух на девствения лес.
Огромните стволове плаваха из сумрака, като видения в тежък сън.

Ръката на Фуло заби ножа в гърлото на любовника. Горещ изблик на кръв скочи по лицето на жената, сякаш злокобно червило за нейна бледост, и накваси гръдта, ръцете.

Рамиро помръдна във въжето, бял, безкръвен и Фуло заплака безмълвно. Нейните големи светли очи бяха светли като утринна мъгла. И сълзите очертаваха браздулици в слоя кръв по бузите й.
- Горкият Рамиро, Фуло - прецени Бенисио. - Аз нямах смелост да заколя по тоя начин един християнин. Опазил ме Бог.
Но Фуло не шавна. Пребледняла, трепереща, светлите й очи бяха приковани далеч, в празното, много отворени, много светли.