АЗБУЧНИ ИСТИНИ
превод: Борис Борисов
АЗБУЧНИ ИСТИНИ
На Д. П. Илин
Кално, зимата пак се забавя,
стискам здраво на мама ръката:
„Знам, Родината, тя е такава -
най-добра и най-богата.”
Дъно няма небето навъсено,
няма свършване пътят.
А в ботушките стари и скъсани
жвака глината жълта.
Спомен детски и ясен -
дреме в ниското село смълчано,
ето църквата с купол ръждясал,
с мръсни грачещи врани.
Малка къщичка - топла и мила -
за минути ни скрива в сърцето си.
„А Родината - тя е най-силна,
а Родината - тя е най-светла.”
Цяла нощ камионът случаен
ту насам, ту натам ни подмята,
ние с шепи се крием отчаяни,
злобно блъска насрещният вятър.
Моят клас - малчугани - се скупчва
и налучква позната мелодия:
„О, Родината - тя е най-хубава,
о, Родината - тя е свободна.”
Знам, че пътят е труден и дълъг,
но навън се разгаря.
Казват: теб те излъга
безразсъдната вяра!
Моят път продължава.
И над срам и позор, над горчилка -
знам, Родината - тя е такава,
най-богата, най-силна.
1987
—————————–
МАРСИЛЕЗАТА
Сърцето се вълнува често,
назад поглежда крадешком:
запява хорът „Марсилезата”
там, в селския културен дом.
Глави една до друга свели,
девиците редят рефрен.
В хармониката пръсти вплел е
усмихнатият диригент.
„Приятна есен ни споходи -
ще каже. - Може да греша,
но думите не са на мода,
а нотите са по душа.
Каквото пратят - не избира
народът, същи херувим.
Едно-едничко не разбира:
напред или назад вървим?
Защо сега да прекословим -
порядък имаше преди.
А хорът вече е църковен,
но бивши песни пак реди.”
Запяват силно, после слабо,
девиците премрежват взор.
Не помним вече - и не трябва
различни думи да са в спор.
Защо ли същите, които
до вчера пяха за борба,
сега покорно думи сплитат
за търпеливата съдба.
Над храма стъмва, млъква хорът.
Отсреща строго - под око
поглежда ни свети Егорий*
и язди, язди своя кон…
2014
—————————–
*Свети Георги
ПРОПИСИ
Д. П. Ильину
Помню, осень стоит неминучая,
восемь лет мне, и за руку - мама:
«Наша Родина - самая лучшая
и богатая самая».
В пеших далях - деревья корявые,
дождь то в щеку, то в спину.
И в мои сапожонки дырявые
заливается глина.
Образ детства навеки -
как мы входим в село на болоте.
Вот и церковь с разрушенным верхом,
вся в грачином помете.
Лавка низкая керосинная
на минуту укроет от ветра.
«Наша Родина самая сильная,
наша Родина - самая светлая».
Нас возьмет грузовик попутный,
по дороге ползущий юзом,
и опустится небо мутное
к нам в дощатый гремучий кузов.
И споет во все хилые ребра
октябрятский мой класс бритолобый:
«Наша Родина самая вольная,
наша Родина - самая добрая».
Из чего я росла-прозревала,
что сквозь сон розовело?
Скажут: обворовала
безрассудная вера!
Ты горька, как осина,
но превыше и лести, и срама -
моя Родина, самая сильная
и богатая самая.
1987
—————————–
МАРСЕЛЬЕЗА
Былые вехи сердце вспомнит,
заглянет в прошлые века.
И «Марсельезу» хор исполнит
на сцене сельского ДК.
Десяток хрупких изваяний
поют, сомкнувшись в полукруг.
Самозабвенно на баяне
ведёт мелодию худрук.
Он рад приветливой погоде
и скажет, робкая душа:
«Я знаю, что слова не в моде,
но больно песня хороша!
Что ни пошлют - всё принимает
неприхотливый наш народ.
Лишь одного не понимает:
назад идём - или вперёд?
Что ж раньше! Раньше, безусловно,
порядка больше было тут.
А этот хор у нас церковный,
они и в храме все поют».
И вот церковная ограда,
сплетенье чистых голосов.
Душа не помнит - и не надо -
противоречья разных слов.
И в купол улетает пенье,
и те, что пели о борьбе,
поют всё так же о терпенье
и о покорности судьбе.
И звук, рождённый в этом хоре,
лучом вернётся по стене
к иконе, где святой Егорий
всё скачет, скачет на коне…
2014
