Валентин Курбатов

превод: Стефка Тотева

На 14.03.2015 г. в Москва след продължително боледуване почина великият руски писател Валентин Распутин. На 15 март Валентин Григориевич щеше да навърши 78 години.

Когато познаваш един писател през половината си живот, пишеш книги за него, постепенно и той някак става за тебе „текст”. И ти четеш неговите книги и следиш съдбата му, като „събрани съчинения”. Но изведнъж не ти достига текстът, и ти внезапно виждаш как той става твое сърце,твоя любов, твой живот. Литературата губи своите литери и пак става болка и светлина, тъмнина и победа над ежедневното. Или даже и не така, а наобратно, разбираш, че литературата е единствено истинския живот, свидетелство за това какви сме били, за какво сме страдали, в какво сме вярвали и какъв ще бъде нашият отговор пред Бога.

Така аз препрочитах неотдавна последната мъчителна повест на Валентин Григориевич „Дъщерята на Иван, майката на Иван”, след която писателят не хвана перото за големи книги. И мислих, мислих, къде след такъв страшен опит ще отиде писателят и как след него ние ще управляваме живота си. Пък и аз самият, ако още се наложи да пиша за него, ще се обръщам към възраждането, накъдето ние обикновено се обръщаме в нашите драматични контекстове, защото на това ни научи с цялото си съществуване нашата литература. А ето дойде краят и става ясно, че няма да можеш да се спасиш само с думите.

Някак по хода на повестта се вижда,че тя не е поредната, а истински последната в безусловната поредица, сякаш година след година всичко е вървяло към нея. Сипеше се, сипеше се и ето как свърши. И все надолу, надолу, до самото дъно. Помните ли как Дария в „Прощаване с Матьора” говореше за селото, за живота - „потръгна”. И ето „достигна”. А ние нямаме право и да се възмутим и да попитаме с кого. Защото не изведнъж се случи, а ето колко „вървя”.

И художникът не мълча. Той през всичките години стоеше, като любимото ни от шестдесеттте години момче Холдън Колфийлд от повестта на Д. Селинджър „Спасителят в ръжта” /ние винаги сме се вслушвали повече в чуждите деца, отколкото в своите/ над пропастта, и ни държеше над нея, ловеше ни, пазеше ни, викаше. Всичко опита, но ние летяхме безпаметно, като пеперуди към огън. Той, струва ми се, беше един от най- безусловните и последователни между приятелите, които можеха и с други  сюжети да се отвлекат, и пак „да влязат в историята”. А той пазеше жива святата плът на отиващия си селски живот, защото знаеше, че в него е нашият дух, нашата памет, нашата вяра и нашето спасение.

Даваха му Държавни награди, правехо го Герой на Труда, а той сякаш не виждаше нито честта, нито славата, защото той не се отдръпваше от пропастта и, значи, както понякога в отчаяние ни се струваше, гласът му не се чуваше. И високите комитети, депутатството, Президентският съвет бяха необходими само за това селячество и християнство, за опазването на паметта, за спасението пред историческата бездна, за да не се налага на руските старици със своята земя и любов да остават на дъното на ръкотворни морета, а руските жени да вземат в ръце оръжието и да изземат функцията на държавата, ако тя не иска да направи това, което е длъжна.

Тези, които го четяха година след година /а на всички ни се иска да сме били ние/, виждахме, че той от самото начало от „Василий и Василиса”, от „Пари за Мария” се вслушваше в болното руско сърце и му търсеше изцеление. Той винаги беше неудобен и винаги /като църквата в истинското й високо и правилно разбиране/ “ни пречеше да живеем” с нашите слабости и много по-малко залъгваше себе си и другите с „възраждането”, защото винаги е имал твърде силно зрение.

Той умираше заедно с Анна /”Последен срок”/, загиваше с Настьона /”Живей и помни”/, потъваше под водата с Дария /”Прощаване с Матьора”/, хващаше пушката с Тамара Ивановна /”Дъщерята на Иван, майката на Иван”/. Той познаваше мъжеството на скръбта и самотата на смъртта и винаги беше такъв, какъвто е, с неразрушима кристална решетка.

Сега вече завинаги е ясно, че той с горчива твърдост и право издигна паметник на руското село, потънало пред очите ни невъзвратимо, като Атлантида или Китеж.  И  ние още може и да не сме разбрали, че е невъзвратимо, и още се залъгвахме с кръпките, а той вече знаеше и строеше ковчег, за да може ако не „всяка твар по чифт” /вече нямаше никакви чифтове/, то поне последните духовни ценности да запази. И за последен път да напомни колко сме били близко до това светът да чуе и научи тайната и силата на руската правда, за която той - същият този свят - се досещаше по книгите на Толстой и Достоевски, Шмельов и Бунин, търсеше диалог с него, но с ръцете на своите политици и нашите угодници той сам ги давеше във водата, без да разбира,че  дави своя дух и своето спасение.

Като се оглеждам напоследък в творчеството на Распутин, в неговите свети героини аз виждам, че стоейки в сърцето на живота, той се е простил не даже с века, а с хилядолетието, до край разнищил това свято, висше, крепящо ни, с което живееше родната Русия, която никога не е била за него нещо отвлечено, а е била в различно време Анна, Дария, Насьона, Тамара Иванова - винаги с име, живот, съдба и правда. Винаги с любов и вяра.

Сега историята ще тръгне по друг, може би по-умен, по цивилизован път /нас по този път не просто ни викаха, а ни дърпаха със всичка сила, с ласкателство, с подкуп/, и по този път, ако се претвори  мисълта ни, културата ни, вярата в думата, той ще си остане руски път. Но това вече ще бъде друга история и друга Русия.

Портал „Култура”, 14.03.2015 г.