Йеромонах Роман
(Александър Матюшин)

превод: Владимир Стоянов

Из подготвената за печат в изд. „Фабер”
книга „Ябълки от детството”

***

Бразди стъклото живата вода,
като живота, гонещ свойта Вечност.
Послушай сам езика на дъжда,
изпълнил те с целителна далечност.

О, ти далечност! Ти си вън и в нас,
не е мечта и Царството възпято.
Блажен, откритият от Божий глас,
докосването негово е свято.

Летят, летят сълзи със почерк свой,
пропадат, вливат се - съдба отрова…
Дори и да си капка от порой,
нали и тя е пак дете на Бога.

3 август 2006
скит Ветрово

ЯБЪЛКИ ОТ ДЕТСТВОТО

                  Посвещава се
                  на живеещите в чужбина

Съвсем отдавна, още бях дете
и сред мечти и чистота растях,
при мама, там, под родното небе,
под листопада ябълки садях.

Свята майко, Родино,
моя стихнала изворна Рус!
Свята майко, Родино,
ще се върна ли някога тук?

И есента очарователна димеше
над сухите картофени стъбла,
И мама сякаш нещо ми шептеше,
кой помни споделеното от нас.

Свята майко, Родино,
моя стихнала изворна Рус!
Свята майко, Родино,
ще се върна ли някога тук?

По детски щастието удължено
ще мине - ще осиротееш сам…
От мене ябълките посадени
растяха в утеснелия ми свят.

Свята майко, Родино,
моя стихнала изворна Рус!
Свята майко, Родино,
ще се върна ли някога тук?

В чужбина няма как душа да стоплиш,
не пей, сърце, в предишния живот!
Без Бог, зовящ ни в тези Детски нощи,
кой би живял без смисъл и любов?

Свята майко, Родино,
моя стихнала изворна Рус!
Свята майко, Родино,
ще се върна, ще стигна до тук.

3 август 2006
скит Ветрово

***

Аз мечтая да тръгна (простете монаху мечтата)
в необятната степ по Великата скръбна страна.
Ще устроя за себе си свиждане с по-късна дата
с теб, любима Родино, и пленнице свидна сега.

О, здравей, майко Рус! Аз пред теб коленича разкаян,
преклонил колене и глава, и сърце със молба.
Аз съм нищо без теб - даже в рая пропадам,
изцеляваш ме Ти и към Тебе в лазура летя.

Мре народът. Селцата ти креят във бедност голяма.
Ала тя не пробужда в сърцето ми срам или смут.
Ти ми даде Христa (който дава, не може да няма),
о, богата с небе, Христоносна, единствена Рус.

Ще потегля с измъчен, опушен и шумен вагон, а
до стъклото ще седна, да гледам, мълчейки, света.
И във живата прашна и димна докрая икона
в злато черквите, срещнати там, ще горят.

24 август 2006
скит Ветрово

***

Помня, някога бях шегаджия,
риба, пусната на свобода.
А защо като лош събеседник се крия,
уморяват ме близките даже сега.

Суета ли напълва сърцето?
Пътят кратък, срещата близка.
Зов на жерави гали полето
и за полет душата откликва.

Ето ябълки листи отронват,
а пътечката чезне в листа.
Те ме викат, те още ме помнят…
Чувам - чувам, ще дойда сега.

25-26 август 2006
скит Ветрово

ТРЕПЕТЛИКОВА ГОРА

В Русия трепетликата потъва в ругатни,
осъждат Юда за играта на листата.
Но аз обичам трепетликови гори,
особено във есенна позлата.

О, колко сходна звукова картина:
осина, осень* - музикален код.
Но руската „осина” не знае Палестина.
И откъде тогава е Искариот?

Пожари съскат над трева зелена,
безропотно от клоните летят.
Тук мъката не броди просветлена.
Тук всички, всички до един кървят.

И пише есента със паяжинни стихове:
Ще дойде ден - последният покров.
Така трептят листата покъртително,
че се виня за целия човешки род.

27 - 28 август 2006
Успение на Пресвета Богородица,
скит Ветрово

—————————–

*осина, осень - (от руски език) трепетлика, есен

ДЪЖДЕЦ

Навън вали… сълзят в дъжда стъклата,
не пречи на гъбарите дъждът.
Облечен плътно, аз ще тръгна край реката -
и върху мен ще чука небесната вода.

Гърми, измий лицето ми, ръцете,
небето разсипи по мъх и по листа.
О, колко светове в звука ти, Боже, шетат!
О, колко светлина във капката роса!

Ликувай, пратенико, мъмрещ нещо,
по-весело е, щом си зримо с мен.
До блатото ще стигнем по горската пътека
и благослов на жеравите в полет ще дадем…

………………………………………………

Благодаря ти, о, велик Художник,
че ти възпя чрез мен и тази красота
Сълзят очите… не, дъждецът броди,
какъв дъждец! Не виждам от него засега.

18 октомври 2006
скит Ветрово

***

Как кратко ще се кичат още в бяло
и ще ликуват майските градини…
Не старото умира, а презрялото -
ни шепне пролетта неповторима.

Предел и срок за всичко отреден е,
цъфтежът никому не можеш удължи!
Премъдрост винаги във всичко гледа -
кой плодовете иначе ще оцени.

И не случайно златна пожълтяла
ръжта искри в предсмъртна красота.
Не старото умира, а презрялото -
ни шепнат още есенни листа.

21 април 2007
гр. Москва

***

Не ще откъсна розов цвят,
със розата ще дишам аз
и на раздяла в тъжен час
ще ви обсипя с дъжд от цвят.

Защо, защо ми е дъжда?
„Не бягай” - моля любовта.
Не махай своята ръка,
душата е саван с цветя.

Но как да спреш прощален час -
отнемат всичко в миг от нас
и белият саван над мен
ще спомня пролетния ден.

10 юни 2011

***

Годините не лекуват тлението на духа.
Неизлечим е невярващият в лечение.
Кретайки след модата, старостта
унищожава естественото творение.

Житейско слово времето е - песни, звуци.
Осмислил песента не ще се отвратя
от бръчки, белота и болести нечути,
страхувам се от подлостта на старостта.

9 януари 2012
скит Ветрово

***

Ни грижи, ни мисли, нито тъга,
безобразия никакви няма.
По горещия сняг аз вървя,
светлината попивам разляна.

А душата ми пее без думи:
как да млъкне сред Божия край ?
И калината в зряло безумие
дава своята лепта докрай.

В чиста съвест доброто израства!
Ще погледна, докосна, спася!
…И пред снежната вейка на храста
с благодарност аз скланям глава.

19 февруари 2013
на пътя за Боровик

***

Лунно око във нощта
гледа звездите треперещи.
Но защо все мълчиш?
Но защо все мълчиш?
Но защо ли, Родино, не пееш ти?

Идва краят, обсипан със скреж.
Във саван е обвита Русия.
Дали сълза,
или снежец
изстудява очи на пусия.

Едничката радост - небе!
Кой да ме буди със плач!
Хайде, стани!
Събуди се поне!
За къде сме без теб сега!

Тишината - изстинал щик,
сърцето - в кървави рани,
Но защо все мълчиш?
Но защо все мълчиш?
Родино, защо ли не станеш?

2 март 2013
скит Ветрово

НОЩЕМ

И всичко е Божия милост,
и с радост шепти пролетта.
Но нещо в нощта се развива,
какво? Разбери без луна.

Не чуваш на кучета лая,
народът ни сякаш измрял.
Изгрява луна, оживява
ледът сред снежинков воал.

Сняг капещ, от слънце изгарян,
провеси студът ред по ред -
под покрива стар на хамбара
висулки сияйни от лед.

О, тайнствено светло звучене
в победен остатъчен строй -
и живите пеят, подели
прощалната песен отбой.

Послушай подлунните звукове!
Те само до утре звънят.
О, пролетни свещи - висулки,
не можете сгря този свят!

В безвредния огън така
мъчително кратко искряхте.
И отразили тази красота,
вий ненапразно тука бяхте!

А утре… да млъкнем ли, ето?
Защо са ни речи от жал?
Прониза ви светла пътека,
а в нея каква ти печал?

И няма тъга от раздяла:
под същата тази луна
висулки, блещукащи в бяло,
пак служат на теб, Красота.

8 март 2013
скит Ветрово