Антон Павлович Чехов

превод: Борис Борисов

Малък площад близо до Рождественския манастир, който наричат Тръбен, или просто Тръбата; в неделите тук има пазар. Стотици кожуси, сюртуци, калпаци, цилиндри се блъскат като раци в мрежа. Чува се разногласо пеене на птици, напомнящо за пролетта. Ако свети слънце и няма облаци, пеенето и миризмата на сено се чувстват по-силно, и този спомен за пролетта възбужда мисълта и я понася далече-далече. В единия крй на площада се е разтегнала редица от каруци. В каруците - няма сено, няма зеле, няма боб, а кадънки, щиглеци, жеравчета, чучулиги, черни и сиви косове, синигери, червеногушки. Всичко това подскача в някакви си самоделни клетки, поглежда със завист свободните врабчета и чирика. Кадънките по петак, щиглеците по-скъпо, другата птица има най-неопределена стойност.
- Колко струва чучулигата?
И самият продавач не знае каква е цената на неговото птиче. Той се почесва по темето си и поисква колкото душа дава - или рубла, или три копейки, зависи от купувача.
Има и скъпи птици. На изцапана летвичка седи посивял старец - кос с проскубана опашка. Той изглежда солиден, важен и неподвижен, като генерал от запаса. Отдавна е махнал той с лапа на своята неволя и сега гледа равнодушно синьото небе. Изглежда, за това негово равнодушие го смятат за умна птица. Него не можеш да го продадеш по-евтино от четирийсет копейки. Край птиците се шляят, шляпайки в калта, гимназисти, занаятчии, млади хора в модни палта, любители с донемай къде износени шапки, в завратени оръфани, сякаш изядени от мишки панталони. На младоците и на занаятчиите продават женски за мъжки, млади за стари… Те малко разбират от птици. Затова пък любителите не можеш да излъжеш. Любителят отдалече вижда и разбира птицата.
- Нищо положително няма в тази птица - казва любителят, като занича в човката на щиглеца и брои перата на опашката му. - Сега пее, наистина, но какво от това? И аз пея в компания. Не, ти, брат, на мене без компания, брат, ми запей; запей ми, когато си сам, ако можеш… Я ми подай ей оня там, дето седи и мълчи! Кроткия! Мълчи, значи е с ума си…
Между каруците с диви птици попадат и каруци с животинки. Тук ще видите зайци - диви и питомни, таралежи, морски свинчета, норки. Седи заякът и от мъка слама дъвче. Морските свинчета треперят от студ, а таралежите любопитно поглеждат публиката изпод своите бодли.
- Четох някъде - казва чиновникът от пощенското ведомство, в избеляло палто, без да се обръща към никого и с любов поглеждайки към заяка, - четох, че котката, мишката , соколчето и врабчето на някакъв учен от една паница ядат.
- Всичко може, господине. Защото котката са я били, а на соколчето, май, цялата опашка е изскубана. Никаква ученост няма тук, господине. Моят кум имаше котка, която, да извинявате, краставици ядеше. Две седмици я шибаше с камшик, додето я научи. Заякът, ако го биеш, кибрит може да запали. Какво се чудите? Много е просто! Вземе в устата си кибритена клечка и - чирк! Животното е като човека. Човекът от бой по-умен става, така е и с другите създания.
В тълпата сноват дълги ямурлуци с петли и патици под мишница. Птицата е мършава, гладна. От клетките протягат грозните си плешиви глави пилета и кълват нещо в калта. Момчета с гълъби се вглеждат в лицето ви и се опитват да разпознаят във вас техен любител.
- Мм, да? Няма какво да говорим! - сърдито крещи някой.- Вижте, а после говорете! Гълъб ли е това? Това е орел, а не гълъб!
Висок слаб човек с бакенбарди и бръснати мустаци, прилича на слуга, болен и пиян, продава бяла като сняг болонка. Старицата-болонка плаче.
- Заповяда ми да продам тази гад - казва лакеят, като се усмихва презрително. - Фалира на стари години, няма какво да яде и сега кучета и котки продава. Реве, целува мръсните им муцуни, но ги продава от нужда. Ей-богу, факт! Купете, господа! За едно кафенце пари ми трябват.
Никой не се смее. Едно момче стои наблизо, и присвило едното си око, го гледа сериозно, със състрадание.
Най-интересен е рибният район. Десетина мъже седят в редица. Пред всеки кофа, а в кофите същински ад. Там в зеленикавата мътна вода щъкат шаранчета, змийорки, мренки, охлюви, жаби, гущери. Големи раци с изпочупени крака пълзят по ръба на кофите, покачват се върху шараните и прескачат жабите. Жабите се качват на раците, гущерите на жабите. Издръжлива твар! Тъмнозелените шарани, като по-скъпа риба, се ползват с облаги: тях ги държат в отделен буркан, където не могат да плуват, но не е и чак толкова тясно…
- Важна риба е шаранът! Отгледан шаран, ваше високоблагородие, да пукне дано! Остави го цяла година в кофата, а той все си е жив! Седмица вече, откато съм хванал тези риби. Налових ги, милостиви господарю, в Перерва и оттам - пешком. Шаранчетата по две копейки, змийорките по три, а мренките - гривеник за десет парчета, да пукнат дано! Заповядайте мренките за петак. Не желаете ли червейчета?
Продавачът се навежда над кофата и изважда оттам с грубите си пръсти нежна мрянка или шаранче, голямо колкото нокът. Край кофите са разхвърляни пръчки, корди, кукички. Езерни червеи бляскат на слънцето с тъмночервен огън.
Край каруците с птици и край кофите с риба върви старец - любител, с кожен калпак, с очила с метални рамки и с галоши, приличащи на два бръмбара броненосци. Този е, както го наричат тук, „тип”. Няма пукната пара, но какво от това - той се пазари, вълнува се, досажда на купувачите със съвети. За по-малко от час успява да огледа всички зайци, гълъби и риби, да ги проучи в подробности, да определи на всяка от тези твари породата, възрастта и цената. Интересува се, като дете, от кадънките, шараните и мренките. Заговорите ли го, например за косове, и чудакът ще ви разкаже такива неща, каквито нито в една книга няма да прочетете.
Ще ви разкаже с възхищение, страстно, а освен това ще ви обвини в невежество. За кадънките и червенушките той е готов да говори без край, пулейки очи и размахвайки ръце. Тук на Тръбата можеш да го срешнеш само в студено време, през лятото някъде край Москва той хваща със свирка пъдпъдъци и лови рибка.
А ето и друг „тип” - много висок, слаб господин с тъмни очила, обръснат, фуражката му е с кокарда, прилича на чиновник от старото време. Този е любител: има голям чин, учител е в гимназията и това е известно на постоянните посетители на Тръбата, те се отнасят към него с уважение, кланят му се и даже са му измислили особен титул: „ваше местоимение”. На Сухаревия площад той се рови в книгите, а на Тръбата търси красиви гълъби.
- Заповядайте! - викат го гълъбарите. - Господин учителю, ваше местоимение, обърнете внимание на преметачите! Ваше местоимение!
- Ваше местоимение! - дърпат го от всички страни.
- Ваше местоимение! - повтаря някъде по булеварда някакво момче.
А „негово местоимение”, отдавна привикнал с този свой титул, сериозен и строг, взима в двете си ръце гълъба, и като го повдига над главата си, започва да го разглежда, мръщи се и става все по-сериозен, като заговорник.
И Тръбата, това неголямо късче от Москва, където обичат животните така нежно и където също така ги измъчват, живее своя малък живот, шуми и се вълнува, а онези делови и набожни хора, които преминават встрани по булеварда, се чудят защо се е събрала тази тълпа от хора, тази пъстра смесица от шапки, калпаци и цилиндри, за какво толкова говорят, за какво се пазарят.