Антонио Мачадо

превод: Мария Грубешлиева

Из „Поетът и смъртта”

               На Федерико Гарсия Лорка

ІІ.

Вървеше редом с Нея,
косата й не бе за него страшна.
А слънцето изгряваше, ковяха
по скелите работниците с чукове,
Федерико продума
с усмивка към смъртта. Тя слушаше.

- Защо, приятелко, довчера в моя стих
звучеше ударът на сухите ти длани,
а днес забиваш, щом запях, върхът
на сребърната си коса в съдбата ми?
Да ти възпея ли плътта, каквато нямаш,
косите ти, които вятърът развяваше,
страните румени, където те целуваха…
Днес, както вчера, циганко, смърт моя,
с която сме и двама тъй сами
през ветровете на Гранада, моята Гранада!

ІІІ.

Вървеше той, вървеше…
Издялайте, приятели,
на чудния поет безсмъртен паметник,
от сънища и камък във Алхамбра,
сложете го над изворче, водата дето плаче,
та вечно да мълви:
злодейството извършиха в Гранада,
във неговата хубава Гранада!