Джон Пилджър

превод: Александър Гочев

Обръщение на Джон Пилджър по време на Logan Symposium  («Съюз срещу секретността, наблюдението и цензурата»), организиран от Центъра за разследваща журналистика, Лондон, 5-7 декември, 2014 г.

Защо журналистиката се поддава толкова много на пропагандата? Защо цензурирането и извъртането  са стандартна практика? Защо Ню Йорк Таймс и Вашингтон Пост мамят читателите си?

Защо младите журналисти не се учат да анализират програмата на медиите и да оспорват високите претенции и ниските цели на фалшива обективност? И защо не са научени, че същността на това, което се нарича водещи медии не е информация, а  власт.

Това са неотложни въпроси. Пред света е перспективата за голяма война, възможно ядрена война, като е ясно, че САЩ са непоколебимо решени да изолират и провокират Русия  и, рано или късно, и Китай. Тази истина е обърната с главата надолу от журналисти, включително и тези, които рекламираха лъжите, довели до кървавата баня в Ирак през 2003.

Времената, в които живеем, са толкова опасни и толкова изопачени в очите на публиката, че пропагандата не е вече «невидимо правителство», както я наричаше Едуард Бернис (Edward Bernays). Тя е самото правителство. Тя управлява директно и без страх от опровержение с главна цел нашето подчиняване: на нашето възприятие за света, на нашата способност да разграничаваме истина от лъжа.

Векът на информацията е в действителност векът на медиите. Ние имаме война на медиите; цензура чрез медиите, изкуството за демонизиране чрез медиите; възмездие чрез медиите; отвличане на вниманието чрез медиите - сюрреалистичен конвейер от клишета на послушанието и фалшивите предположения.

Тази мощна машина за продуциране на нова «реалност» се създава отдавна. Преди 45 години книга със заглавие The Greening of America  предизвика сензация. На корицата можеше да се видят думите: «Задава се революция. Тя няма да прилича на революциите от миналото. Тя ще започне с индивида.»

По това време бях кореспондент в Съединените щати и си спомням как авторът, Чарлз Райх, млад учен от Йейл (Charles Reich ,Yale University),  беше издигнат до статуса на гуру за една нощ. Неговото послание беше, че казването на истината и политическата акция са се провалили и че «културата» и самоанализът могат да променят света.

Само за няколко години, движен от силите за печалба, култът на «Аз»-изма (”me-ism”)  съкруши чувството ни за съвместно действие, нашето чувство за социална справедливост и интернационализъм. Класа, пол и раса бяха разделени. Персоналното стана политическо, медията - посланието.

В килватера на студената война фабрикуването на нови «заплахи» дооформи политическата дезориентация на тези, които преди двадесет години биха организирали яростна опозиция.

През 2003 във Вашингтон филмирах едно интервю с Чарлз Люис (Charles Lewis), виден разследващ журналист. Дискутирахме инвазията в Ирак, осъществена няколко месеца преди това. Попитах го: «Какво би станало, ако най-свободната медия в света се бе противопоставила най-сериозно на Джордж Буш и Доналд Ръмсфелд и бе разследвала техните твърдения вместо да пусне по каналния път това, което се оказа после най-груба пропаганда?»

Отговорът му беше, че ако ние журналистите си бяхме свършили работата «имаше много добър шанс да не започнем войната в Ирак».

Това е шокиращо заявление, поддържано от други най-известни журналисти, на които съм задавал същия въпрос. Дан Радър (Dan Rather), преди от CBS, даде същият отговор. Дейвид Роуз от Обсервър (David Rose of the Observer) и старши журналисти и продуценти от Би Би Си, пожелали да остане анонимни, ми дадоха същия отговор.

С други думи, ако журналистите си бяха свършили работата, ако бяха поставили под съмнение и бяха разследвали пропагандата, вместо да я усилват, стотици хиляди  мъже, жени и деца биха били живи днес; милиони не биха напуснали домовете си;  сектантската война между сунити и шиити не би се разпалила и фамозната Ислямска Държава не би съществувала сега.

Даже сега, въпреки милионите, които излязоха по улиците да протестират, по-голямата част от гражданите на западните държави имат много ограничена представа относно огромните мащаби  на престъпленията, извършени от нашите правителства в Ирак. Още по-малка част знаят, че през дванадесетте години преди инвазията правителствата на САЩ и Великобритания подлагаха на унищожение цивилното население на Ирак,  лишавайки го от средства за живот.

Ето думите на старши британски служител отговарящ за санкциите срещу Ирак през 1990-те години - средновековна обсада предизвикала смъртта на половин милион деца на възраст под 5 години, както е докладвано и от УНИЦЕФ.  Името на този служител е  Карн Рос (Carne Ross). В министерството на външните работи в Лондон той беше известен като «мистър Ирак». Днес той е говорител на истината за това как правителствата мамят и как журналистите охотно разпространяват измамата. «Ние  или ще подхранваме журналистите със санитарно обработени разузнавателни факти», ми каза той, «или ще ги оставяме да мръзнат отвън.»

Главният сигнализатор, който алармираше обществеността през този период на мълчание, беше Денис Халидей (Denis Halliday). Помощник-генерален секретар  в ООН и старши представител на ООН в Ирак, Халидей напусна поста си, вместо да следва линията на поведение, характеризирана от него като геноцид. По негова преценка санкциите са причинили за смъртта на милион иракчани. 

Това, което се случи на Халидей, е поучително. Той беше или направо игнориран, или беше обявяван за клеветник. По време на програмата на Би Би Си «Нощни новини»  водещият Джереми Паксман (Jeremy Paxman) му изкрещя: «Ти не си ли апологет на Садам Хюсеин?». Вестник  Гардиън наскоро описа това като един от «незабравимите моменти» на Паксман. Миналата седмица Паксман подписа договор за издаване на книга на стойност 1,000,000 лири.

Слугинажът, отговорен за възпирането на информацията, си беше свършил добре работата. Нека да видим ефекта. През 2013 г. обществено допитване от ComRes установява, че болшинството от британската публика вярва, че пострадалите в Ирак са по-малко от 10,000 - миниатюрна част от истината. Кървавата пътека от Ирак до Лондон беше избърсана почти до чисто.

Рупърт Мърдок се счита за  кръстник на медийната сган - никой не би трябвало да се съмнява в нарасналата мощ на неговите 127 вестника с обща циркулация от 40 милиона плюс неговата Fox телевизия. Но директното влияние на империята на Мърдок не е по-голямо от индиректното влияние върху медии като цяло. 

Най-ефективната пропаганда може да се намери не на страниците на Sun или на екраните на Fox News, а под либералния ореол. Когато вестник Ню Йорк Таймс публикува твърдението, че Садам Хюсеин имал оръжие за масово унищожение,  фалшивите доказателства бяха приети за правдоподобни, защото това не беше Фокс Нюз; това беше Ню Йорк Таймс.

Същото е валидно за Вашингтон Пост и Гардиън, два вестника, които изиграха решаваща роля при обработването на техните читатели да приемат новата и опасна студена война. И трите либерални вестника невярно представяха събитията в Украйна като резултат от злостните действия на Русия - когато, в действителност, превратът, воден от фашисти, беше работа на Съединените щати, подпомагани от Германия и НАТО.

Тази инверсия на реалността е толкова всепроникваща, че вашингтонското военното обкръжение и сплашване на Русия не е даже оспорвано. Това не са даже новини, а клеветническа кампания на сплашване от вида, с който аз израснах по време на първата студена война.

Отново Империята на злото идва да ни покори, водена от един друг Сталин или, най-перверзно, от един нов Хитлер. Посочи дявола си и нямай повече грижа.

Заглушаването на истината за Украйна е едно от най-пълните информационни затъмнения, каквито мога да си припомня. За най-голямата военна концентрация в Кавказ и Източна Европа от Втората световната война насам - затъмнение. За секретната помощ на Вашингтон за Киев и неговите неонацистки бригади, отговорни за престъпления срещу населението на Източна Украйна - затъмнение. За фактите, които противоречат на пропагандата, че Русия е отговорна за свалянето на самолета на Малайзия - затъмнение.

И отново цензори са медиите, които се считат за либерални. Не представяйки нито факти, нито доказателства, един журналист идентифицира проруски лидер в Украйна като човекът, който свали самолета. Този човек, пише журналистът, е известен като Демонът. Той бил страшен човек, уплашил журналиста. Това беше цялото доказателство.

Много от западните медии работиха  усърдно да представят етническото руско население на Украйна като аутсайдери в собствената си страна и почти никога като украинци, искащи федерация в рамките на Украйна и като украински граждани, съпротивляващи се на оркестриран от чужбина преврат срещу собственото им правителство, избрано от тях.

Без последствия остава и това, което има да каже президентът на Русия; той е злодеят в пантомимата, който може да бъде безнаказано руган. Американски генерал, оглавяващ НАТО, сякаш директно излязъл от филма на Стенли Кубрик  «Dr. Strangelove, или как се научих да не се тревожа и да обичам бомбата», генерал Бридлоув  (Breedlove), рутинно твърди, че има руска инвазия, без да има и следа от някакво визуално доказателство. Превъплъщението му в образа на генерал Джак Д. Рипер  (Jack D. Ripper) от същия филм е абсолютно перфектно.

Според Бридлоув, четиридесет хиляди руснаци се били струпали на границата. Това беше напълно достатъчно за Ню Йорк Таймс, Вашингтон Пост и Обсървър - последният отличил се с лъжи и фалшификации, които подкрепиха инвазията на Блеър в Ирак, според разкритията на бившия му кореспондент Дейвид Роуз (David Rose).

Нещо като радостна среща на класа в училището след много години. Барабанчиците на  Вашингтон Пост са същите колумнисти, които декларираха, че притежанието на оръжия за масово унищожение от Садам са неоспорим факт.

«Ако се чудиш», писа Роберт Пери (Robert Parry), «как светът може да се забърка в една Трета световна война - много подобно на това преди един век - напълно достатъчно е да погледнеш умопомрачението, обхванало практически изцяло политико-медийната машина на САЩ  по въпроса за Украйна,  в която фалшиви повествования за бели шапки срещу черни шапки се внедриха много рано, доказано непромокаеми за факти или за здрав разум.» 

Пери, журналистът, който разкри Иран-Контра аферата, един от малкото, които разследват централната роля на медиите в играта «Кой ще се уплаши първи» (Game of chicken), наречена така от руския министър на външните работи. Дали това е игра, обаче? В момента на писането на тази статия, Конгресът на САЩ гласува Резолюция 758, която по същество заявява: «Да се готвим за война с Русия.»

През 19 век писателят Александър Херцен описа секуларния либерализъм като «окончателната религия, въпреки че нейната църква не е от някакъв друг свят, а от този.» Днес този божествен свят на дясното е много по-брутален и опасен от всичко, което нахлува от мюсюлманския свят, въпреки че може би най-големият му триумф е илюзията за свободна и открита информация.

В новините цели държави ги няма никакви. Саудитска Арабия, изворът на екстремизъм и на терор, подкрепян от Запада, не представлява журналистически интерес освен, когато предизвика падане на цената на  нефта. Йемен беше подложен 12 години на американски атаки с безпилотни самолети (drones). Някой да е чувал за това? Някой да го е грижа?

През 2009 University of the West of England публикува резултати  от едно десетгодишно изследване на това как се отразяват събитията във Венецуела от Би Би Си. От 304 излъчени предавания само 3 споменават нещо за положителната политика на правителството на Уго Чавес. Най-голямата програма в историята на човечеството за ликвидиране на неграмотност едва заслужи едно споменаване и то между другото. 

В Европа и в Съединените щати милиони читатели и зрители не знаят почти нищо за живителните промени, станали в Латинска Америка, много от които вдъхновени от Чавес. Както Би Би Си, така и репортажите на Ню Йорк Таймс, Вашингтон Пост, Гардиан и на всички останали от респектабелните западни медии станаха известни със своята  нечестност. Чавес беше осмиван даже и на смъртното си легло. Чудно ми е, как това се обяснява в колежите и университетите по журнализъм?

Защо милиони хора във Великобритания са убеждавани, че колективното наказание наречено «режим на строги икономически ограничения» (austerity) е необходимо?

След икономическия крах през 2008 една прогнила система беше разобличена. За нула време банките се оказаха в редицата на мошениците, пренебрегнали напълно задълженията си към хората.

Но само след няколко месеца - без да се броят няколкото хвърлени камъка заради прекалено големите корпоративни «бонуси» - посланието се промени. Затворническите  снимки на виновните банкери изчезнаха от таблоидите и нещо, наричано «austerity» се превърна в бреме за милиони обикновени хора. Съществувала ли е някога ловкост на ръката, която да е толкова безочлива ?

Днес много от структурите за цивилизован живот във Великобритания се демонтират,  за да се изплати дългът на мошениците. Орязването, свързано със „остеритетното” затягане на коланите, се оценява на 83 милиарда лири. Този сума е почти точно равна на заобиколените данъци, които същите тези банки и корпорации трябваше да платят на държавата, корпорации като Amazon и Murdoch’s News UK. Нещо повече, на банките-престъпници бяха дадени годишни субсидии на сума 100 милиарда лири, безплатни застраховка  и гаранции - сума, която би могла да финансира изцяло Националната здравна мрежа.

Икономическата криза е чиста пропаганда. Една и съща екстремална политика управлява Великобритания, Съединените щати,  Канада, Австралия  и голяма част от Европа. Кой защитава мнозинството? Кой ще разкаже неговата история? Кой записва всичко правдиво? Не е ли това работата, която се предполага да се върши от журналистите?

През 1977 г. Карл Бърнщейн (Carl Bernstein), прославен с разкриването на аферата Уотъргейт, разкри, че повече от 400 журналисти и новинарски шефове са работели за ЦРУ.  Включително журналисти от Ню Йорк Таймс, Тайм и телевизионните компании. През 1991 г. Ричард Нортън Тейлър (Richard Norton Taylor) от Гардиан разкри нещо подобно в своята страна.

Нищо от това не е необходимо днес. Аз се съмнявам, че някой е плащал на Вашингтон Пост или на други медии да обвинява Едуард Сноудън (Edward Snowden), че подпомага тероризма. Аз се съмнявам, че някой плаща на тези, които рутинно клеветят Джулиан Асанж (Julian Assange) - въпреки, че друг тип награди може да има в изобилие.

За мен е ясно, че главната причина да се напада Асанж с такава злъч, злоба и завист е, че Уикилийкс (WikiLeaks) разкъса фасадата на корумпирания политически елит, издигната от журналистите. Възвестявайки една нова и  екстраординарна ера на разкрития, Асанж си създаде врагове, осветявайки и опозорявайки пазвантите на медиите, не по-малко и тези на вестника, който публикува и присвои неговото огромно  новинарско съкровище. Той се превърна не само в мишена, но и в кокошка, която снася златни яйца.

Тлъсти договори за книги и холивудски филми бяха сключени, медийни кариери бяха стартирани на гърба на Уикилийкс и неговия основоположник. Хората направиха големи пари, докато Уикилийкс се бореше за своето съществуване.

Нищо от това не беше споменато на 1 декември в Стокхолм, когато редакторът на Гардиън, Алън Ръсбриджър (Alan Rusbridger) раздели с Едуард Сноудън наградата Right Livelihood , известна като алтернативната Нобелова награда за мир. Шокиращото в това събитие беше, че Асанж и Уикилийкс бяха игнорирани. Те не съществуваха. Те просто изчезнаха. Никой не се застъпи за човека, за пионера на дигиталния тревожен сигнал (digital  whistleblowing), който и предостави на Гардиън една от най-големите журналистически новини в историята. Нещо повече, това бяха Асанж и неговият Уикилийкс-тим, които ефективно - и брилянтно - спасиха Едуард Сноудън в Хонгконг и го прехвърлиха на безопасно място. За всичко това - нито дума. 

Това, което направи това цензуриране чрез премълчаване смешно, мъчително и безчестно, беше фактът, че церемонията се проведе в Парламента на Швеция - чието страхливо мълчание по делото на Асанж беше в унисон с гротескната съдебна грешка в Стокхолм.

 «Когато истината се замести от мълчание», казва съветският дисидент Евтушенко, «мълчанието е лъжа.»

Това е точно този тип мълчание, което ние, журналистите, трябва да съкрушим. Трябва да се погледнем в огледалото. Трябва да поискаме отчет от безотговорните медии, които обслужват властта и психозата, заплашваща със световна война.

През 18-ти век Едмънд Бърк (Edmund Burke) описва ролята на пресата като четвърти ранг, контролираща властващите  (буржоазията се е считала от по-долен, трети ранг. б. ред.) Било ли е това изобщо вярно някога? Съвсем сигурно е, че то вече не работи. Това, от което имаме нужда е един пети ранг: журналистика, която наблюдава, противодейства и прави деконструкция на пропагандата, учи младите да бъдат представители на хората, не на властта. Имаме нужда от това, което руснаците наричат перестройка - въстание на подчиненото знание. Аз бих нарекъл това истинска журналистика.

Изминаха 100 години от Първата световна война. Репортерите тогава са били награждавани и посвещавани в рицарство за тяхното мълчание и за ролята им на привидни противници. В апогея на клането британският министър-председател,  Дейвид Лойд Джордж, доверително споделя с C. P. Scott, редактор на Манчестер Гардиън: «Ако хората знаеха [истината], войната ще бъде още утре прекратена, но, разбира се, те не знаят и не могат да знаят.»

Вече е време да знаят.

5 декември 2014 г.