Йеромонах Роман
(Александър Матюшин)

превод: Владимир Стоянов

Из подготвената за печат в изд. „Фабер”
книга „Ябълки от детството”

***

Ще ме заболи, а измамата
на света всичко ще затъмни.
Ще се разтворят рана след раната
и душата ще прокърви.

Не ще потърся утешение,
ще зачеркна и приятели, и мечти.
И моите неземни мъчения
не ще облекчиш даже ти.

Ще затворя пеещите капаци
на прозореца, с восъчна свещ
тази болка при Бог ще ме прати,
ще прошепна с митарски копнеж.

Боже, милостив бъди ми, Боже,
всепрощението си помяни,
в скръбен час, непомерно тревожен,
от мен чуждия дух отнеми.

Ще побегне тогава измамата,
вечерта ще е светла и тиха.
Ще се затворят рана след раната,
както капаци стъклата ми скриха.

13 юни 1990
с. Кярово

***

Пя славеят, как само пя,
а тишината слуша до премала.
Как исках да допее песента,
за да не почне всичко отначало.

Огласяше и ден, и нощ,
изкусно правейки извивки.
Той искаше, подобно Бог,
да сгрее с песен мойте мисли.

Мъглата оживя като река,
купни, купни във нея плуваха.
И отражение на песента
звездите сякаш ми се струваха.

А въздухът дъхтеше на треви
и сякаш бях в преддверие на рая,
той пееше от храстите встрани,
отрекъл всяка земна слава.

Разбирах: ще настане тишина,
луната като мъка ще застине.
Ще излетиш, огласяйки света,
но вече другиму ще се разкриеш.

14 юни 1990
с. Кярово

***

Бяла нощ тук, край Псков, ми подготви постеля.
Бяла нощ отдих на славеите не позволи.
Бяла нощ погледна в ливадата недокосена,
че и сама, пръсната по тревите, в миг да заспи.

Бяла нощ прикади тихо всичко с мъглиците леки,
а мъглата увиснала с облаците се сля.
Бяла нощ пусна мислите във предели далечни;
стой, съзерцавай, моли се щом можеш в тъга.

Из зад мъглата дърветата като обесени,
бяла черква с напева си странен звучи.
А под луната в затишие всичко унесено
подлунна прослава за Твореца реди.

18 юни 1990
с. Кярово

***

Ще поема по тази земя, осквернена с измами,
по високата руска трева към извития облачен дим,
прояснявайки тихо глава сред мъглите от горест смълчани,
а зад себе си сеещ единствено пусти следи.

По обяд ще се вдигне отново росата
и следите политнали ще потънат за миг.
Птица скитник сама ще пробуди зората,
ще отпие хладта на росата в поднебесната вис.

Аз не ще призова търпеливите пътници,
чужд живот в поглед тъжен внезапно съзрял.
А през нощите сам ще смутя тишината замръкнала
със напева камбанен на своята светла печал.

Нейде буря ще стене под купните в полето огромно,
ще засвятка гърмяща в задушния ден.
И прекръстил се, аз ще замлъкна пред Бога,
предоставил лице на водата студена над мен.

И прогизнал, забравил умората жалката
след това ще изсъхна на бурята от любовта.
Слава Богу за всичко, за блажената милост във малкото:
слънце виждам и аз, отразено във тази роса.

22 юни 1990
с. Кярово

***

Така е винаги. Под листопада
листа разнася хладната вода.
И ето вече есенна прохлада
за зимата ни готви, за студа.

Октомври спря прощаващ се, прощаващ.
И времето на тъжния порой
с душата си навсякъде долавяше
кървящата ти същност без покой.

Не ще опазиш, понесеш, поправиш
страданията свои без вина.
О, есен, опомни се, ще накажеш ли
с кръв себе си заради пролетта?

Смири осъждащата своя съвест,
не се разкайвай до последен лист.
Но ти вървиш, вървиш бос и безсънен
по острието на леда разбит.

6 август 1990
с. Кярово

***

Ден есенен, оплетен в сънен стон,
край бреговете плува листакът и мълчи.
А залезът докосна бръснача хоризонт
и пенестите облаци за миг окървави.

Нима небето само е в кърваво сияние?
Припламна, зачерви се объркано света.
И боровете, без да крият състрадание,
повтарят вече залеза със кървава смола.

Ти, моя възраст, златна моя гибел!
Със себе си отдавна засипа ти и мен.
Стоя и съзерцавам безмълвен и безимен
как болката отърсваш с листата всеки ден.

А после с дъждове билото ще оплачеш,
и покаянието ще покажеш в глъбина,
и кротко ще платиш, без да минаваш гратис,
за лятото и после дори за пролетта.

Не ще се оправдаваш накрая и със климата,
нарамил златна чанта ще тръгнеш гол и бос.
А за савана бял, подготвен ти от зимата,
за себе си ще скъташ във шепа някой грош.

7 август 1990
с. Кярово

***

Говориш, изкривил лице в страдание,
че гине светът в неправда и зло.
Но щом и Христа, Христа са продали,
какво не продават на земята, какво?

От панагия до временните салфетки,
от украшенията до надгробните плочи.
Покаянието само стои непоместено,
докато под луната всичко клокочи.

Отвсякъде едни и същи фрази,
амвонен и трибунен сходен стил.
Проказата ще си остане проказа,
на чието и тяло да разцъфти.

И левият бряг едва ли ще стане десен,
а десният… ясна е същината разпъната.
Защо мъдруваме, зачерквайки пътя естествен?
Кое е общото - като изключим дъното?

И нека стълпени лъжепророците бродят,
все едно - с пагони или в раса.
Единение дъното вече споходи.
Но горко ви, към дъното бързащи, господа.

8 август 1990
с. Кярово

***

Без Бога нацията е тълпа,
обединена от порока.
Или е глуха, или тъне в слепота,
или по-страшно - кърваво жестока.

И нека всеки стигне до властта,
говорейки с високопарно слово.
Тълпата ще остане пак тълпа,
докато не потърси Бога.

8 август 1990
с. Кярово

***

Мой храм белеещ, час е за прощаване.
За сетен път ще сторя кръстен знак
и ще те почета с минута на мълчание,
завинаги поел без връщане назад.

О, край блажен. Покой и утешение.
Аз преживях във твойта самота,
където мойте загуби, лишения
ти заглуши на славей с песента.

За щъркела и за отшелника си радост.
Ще мина с калимавка във ръка
край тихата килия зад оградата,
край стражницата близо до дома.

Зад гробището по дъските стари
ще сляза през шумящата река
надясно, уморено ще застана
и над светия извор ще се наведа.

Шурти, шурти, не знаещ мъка
в самозабвение прославяйки Отца.
Измий по-бързо, с облекчителна разлъка,
монашеските ми ръце, глава.

…Това е всичко. Прекосих гората,
поляни и нивя - забравени уви.
(Случайно ли кърви?) Но в тона на листата
шептя едно: „Прости. Прости. Прости.”

24 август 1990
с. Кярово

***

Отдалечаване от Правдата е прелестта
в дела и в помисли - във всичко.
Със фарисеи крачи шумно тя,
а не с митари във живота тихо.

Тя, прелестта, на външен вид е свята,
смирение не ще й понесе.
От първата към втората се мятаме,
да срещнем трета в свойто битие.

Ако си вече в примките й зорки,
не можеш да се осъзнаеш ти.
Тя е земя в дланта на хоризонта,
почти до теб - иди я достигни.

Не е скъперница на никакви капризи,
представя всичко в чужди дрехи тя.
Ако признаеш сам, че те е прелъстила,
освободил си се от прелестта.

30 март 1991
гр. Печора

***

Земята приюти несъвършенството.
Навсякъде искри непълнота.
А за душата, търсеща блаженството,
са страшни тук градините блата.

И затова се мъчи тя неистово,
издирва прелестното по света,
поискала да се прелее в чистото
спокойствие на тази красота.

Забрави тя предназначение,
пропадна от чудесни висоти,
сменила вечността за мигновение,
изтрила Царствените си черти…

Не ще получи упокой безсмъртен
сред битието на смъртта,
… И в светлина лети по пътя
към небесата със мечта.

7 април 1991
гр. Печора

***

Ден на скръбта! Пречистващо спасение!
Ти порази и всички други дни,
оставяйки ме да зова в уединение -
Или, Или! Лама савахтани?*

И ти откри, наставниче сурово,
човешката лъжа и тленността.
И на мълчанието, пред съда, Христово
в деня на скръб ми покажи душа!

26 април 1991
гр. Печора

———————————

*Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил? (Мат. 27:46)

***

Ах, сеновал, мой сеновал,
до покрив натъпкан, докрая.
В теб който не е помечтал,
не знае блажена омая.

Пролазвах в дъхтящия мрак,
на люляка вместо възглаве,
и гледах небето така
в минути на чудно мълчание.

Виждах далеко, далеко
Вселенските огнени кули
и беше от леко по-леко
да дишам сено и люляк.

Кротки съзвездия мои,
Млечен път, греещ в нощта,
славей за вас се помоли -
на пролетния Рябчьовск гласа!

Възторжено се вслушвах аз
във благостта ти, творение…
Ах, сеновал, мой сеновал,
мой първи скит и спасение.

1991
гр. Печора

***

Не съди за дървото по листата, от него опадали.
Не навреме, повярвай, поиска да вкусиш плода.
Ако всеки стопанин през зимата,
          от гнева си подмамен,
отсече дърво - без градини ще гаснем тогава в света.

1991
гр. Киев

***

Ако не знаех тайнството Богообщение,
повторил бих тогава, което съм мълвил:
Аз на земята не намерих утешение,
но Бог не затова земята сътвори.

Отвсякъде печал, отвсякъде мъчение,
ридаейки, дете се ражда в тегота.
О, земна тежка участ, о, купел на спасение,
без Господ смъртоносна е и твоята тъга!

10 май 1991
гр. Киев

МЪГЛА

Мъгла, мъгла, мъгла ме е оплела,
не може да ме сгрее само тя.
Мъгла, мъгла, мъгла - объркан гледам
и път не мога да си избера.

Мъгла, мъгла, мъгла, в полето бродя,
отмествам кротко облаците аз.
Тревите се покланят чак до пояс,
когато ги докосваш със ръка.

Мъгла, мъгла, мъгла покри простора,
изтри лика на моя бащин дом.
И черна врана върху кръст надгробен
див гълъб ми напомня без подслон.

Мъгла, мъгла, мъгла, не знаеш вечност.
След миг ще се стопиш, ще издимиш.
И затова ли в благодатна вечер
С росата жива върху храстите трептиш?

20 януари 1993
гр. Санкт-Петербург

***

Все още необходени места и неизплакана докрая строфа.
Навсякъде разпънат е Христа, навсякъде - поредната Голгота.

7 януари 1994 г
с. Боровик

***

О, свята нощ! Блаженство и покой!
Под купола бездънен сам стоя.
И Млечен път над речния завой
се носи към далечната мъгла.

Ни звук, ни вятър, ни душа.
И сняг, и сняг в подлунното селение.
Забравен скит. Трепти свещта.
Следи на зверове, невидими за мене.

Величието мре без тишина,
тя крие на Богопознанието пътя.
Съзвездия до бора във нощта
снежинки в светлината къпят.

Една ръка оттук до вечността.
Дъхът й броди зад купните в двора…
О, свята нощ! Блаженство, тишина.
Стоя самотен. И познавам Бога.

14 февруари 1994
скит Ветрово

***

Ще замълча, смирил се вместо всички,
целебна болка в себе си побрал.
Без многословия надменно-иронични -
пред Теб ще прокървя безмълвно цял.

Езикът ми е мъртъв. Объркани напеви
и всяко слово служи отдавна на лъжа.
А броениците увиснаха в ръцете безнадеждни,
сърцето само знае, че идваш ти сега.

Неутолимо мое истинско желание!
Ти въздаянието на ръцете приеми.
Ще глътне всички думи поредното мълчание,
без никой друг наоколо, ще бъдем аз и Ти.

О, тишина! О, в мрак Богопознание,
простряло длан над жалката ни светлина.
Стопих се аз от Твоето дихание,
изнемощях: напусна Ти света.

14 февруари 1994
скит Ветрово

***

Не си припомняй ни добро, ни лошо,
че всяка крайност води до лъжа.
Носи душата си до края на живота,
не можеш миналото зачерта.

Скрий раните ми и не ме съди,
недей да браниш птицата кървяща,
че с братята си надалече не лети,
а гледа на летящите от храста.

Наказана е тя и без това:
днес да не види топлите страни.
С едно крило, отшелник по съдба,
да преживее, пролетта да я спаси.

Ще дойде пролетта - великденски предтеча,
ще оживее, радващ се, света.
И кой за раните ще ни напомни вече,
летящ над бранни люде и поля.

15 февруари 1994
скит Ветрово

***

Ридае флейта - моли се металът.
Но към кого е цялото моление?
Или без Бог човекът Господ стана?
Кога се вдигна без едно движение?

Тъга за рая. Слово, образ, звук
от погледа понякога източват влага.
Молитва са ръцете ти издигнати и слух,
но благо е, което води те към благо.

Тъгува флейта, искаш да заплачеш,
скърби певицата, но облажава твоя вкус.
Молитва в нищото, към никого изпратена -
това е светското изкуство тук.

23-24 май 2006
скит Ветрово

***

Белее със ябълков цвят
в зелената си радост скитът.
Опитай се и не бъди поет,
щом благодарност в тебе скита.

Похвално е да гониш като изкушение
развличащото ум и слух,
но кой пропъжда вдъхновението,
което вдъхва светъл Дух?

Земята е съблечена невеста -
възторга си не крие тя…
И затова е светло, много светло,
за Бог говорят всичките неща.

21 май 2006
скит Ветрово