Иван Д. Христов

Днес малко хора знаят, че село Белащица, Пловдивско, и красивите му околности са вдъхновявали големия български поет и са дали творчески подтик на част от поетичното му творчество. Белащенци са нарекли училището си с името на поета и се гордеят, че тяхното село е свързано с личността и делото му. За това свидетелства и бюст-паметникът на Пенчо Славейков, изработен още през 30-те години на миналия век от скулптора К. Тодоров и поставен на видно място в селото.
На почивка през лятото на 1883 г. тук идва от Пловдив Петко Р. Славейков с цялото си домочадие. През това време той е учител в Жълтото училище в града и семейството му живее в къщата на хаджи Гьока. Това е първото идване на Пенчо Славейков в Белащица. Околностите на селото, вековните чинари, манастирът “Св. Георги”, Кулата, сараите на Рустем бей, старият чифлик, студената вода и прохладният въздух впечатляват бъдещия поет.
В писмо от 27 ноември 1883 г. до дядо си малкият Пенчо пише: “Тази година ние наехме с кирия през ваканцията къща в Белащица /два сахата от Пловдив/, дето живяхме три месеца. Оттам си дойдохме на септември и Христо замина за Русия, Пенка за Цариград, а аз, защото бях нездрав, останах си тук…”
Георги Апостолов в неиздадената си монография на село Белащица разказва: “Мястото за летуване много допаднало на болнавия Пенчо. Върбите, старите воденици, реката, чинарът силно го привличали. Тази романтична обстановка раздвижила и подхранвала фантазията му и той заживял с причудливи образи и странни видения, които по-късно намерили изява в творчеството му. Сгушен в избуялите треви, юношата наблюдавал с часове пенливите води, трептящите листа, всичко оживявало и шепнело невнятни слова. Отсега нататък Пенчо Славейков е свързан с Белащица и я посещава често.”
Следващото посещение на поета е през 1888 година. За него той разказва в пътеписа си “Поляк”, публикуван през 1891 г. в редактираното от Вазов списание “Денница”. В началото на пътеписа Пенчо Славейков пише: “Ние вървяхме без път през посърналото гладно поле. Смятахме да стигнем тази вечер в Белащица, да преспим там, а рано заранта да превалим в Родопите…”
През лятото на 1895 г. Пенчо Славейков е отново в Белащица, тъй като там климатът действал ободрително върху физически крехкия поет. С него на почивка в селото често идва и поетесата Мара Белчева и тогава “той сякаш се подмладявал”. По-късно тя с умиление си спомня: “Белащица ни беше любимото място с Пенчо.”
В Белащица поетът се чувства по-добре здравословно и обмисля своите нови творби. Сред тишината и селската самота той се пренася в творчески размисли и вдъхновено пише своите стихове. Поетът отсяда под дебелата сянка на чинарите и се любува на чудната гледка, която се открива оттам към равното Тракийско поле, потънало в маранята на летния ден. Тук Пенчо Славейков написва част от забележителната си творба “Кървава песен” и от поемата “Неразделни”. За благотворното творческо влияние на Белащица Пенчо разказва в статията си “На село”:”Аз обичам да съм сам, да се скитам на воля, да си свия китка в полето, да се заслоня негде на сянка, да се вслушвам в тайнствения ромон на онова, което само на село се чува.”
В спомените си старите хора от Белащица разказват как Пенчо Славейков стоял до обед под чинара, а следобед - до старата върба, където имало кьошк от дървени пейки, оградени с каменни зидове, и “все четял и пишел”. Ходел към манастира и Герена, ала почивката му била все под чинара, намиращ се на границата на равна поляна и стръмен източен бряг. Обичал често да ходи до разрушената църква “Света Неделя”, намираща се в близкото и опустошено село Захридево.
Навярно в разрушеното село Захридево Пенчо Славейков подхранва въображението си с картини на сражения, люти битки и масов героизъм, за да ги пресъздаде творчески в поемата “Кървава песен”.
Георги Апостолов в споменатия вече ръкопис пише: “Правело впечатление на хората, че П. Славейков се заседявал с часове под чинара. След туй се премествал към реката, където имало едно изворче. Надвечер се разхождал с Мара Белчева към манастира. Нощем газената лампа светела. Изпълнен с впечатления, поетът до късно пишел.”
В Белащица под стария чинар се ражда поемата “Неразделни”. Според проф. Ал. Балабанов мотива за тази поетична творба Славейков взема от една немска песен. Дори да е така, вдъхновение за баладата Пенчо Славейков получава в Белащица. Старият чинар и брястовете около реката били обвити с бръшлян. Тази природна картина на неразривна връзка между стволести дървета и виещи се растения, създава поетична асоциация на неразделност в любовта. Конкретният творчески подтик идва от явора и увития бръшлян:
“Стройна се Калина вие
над брега усамотени,
кичест явор клони сплита
в нейни вейчици зелени.”
Известно е, че Славейков започва много от своите стихотворения от конкретни, зрими поводи и изживявания. Началото на баладата “Неразделни” потвърждава тази специфична особеност. Пейзажът съответства напълно на това, което Славейков наблюдава при старите белащенски чинари, “уморен под тяхната сянка”.
Поетичното вглъбяване, разкрито в края на баладата, съвпада с разказите на старите белащенци за навика на Пенчо Славейков да стои под чинара, унесен в своя поетичен свят:
“Дълго аз стоях и слушах,
там под сянката унесен…”
Не можем да приемем всичко това като буквална аналогия, но пейзажът, тишината, битовата атмосфера повлияват върху творческия натюрел, като създават онази неповторима поетична атмосфера и настроение, характерни за баладата “Неразделни”.
На листа под първата редакция на поемата Пенчо Славейков написва: “Белащица”, 1895г.” Едва на следващата година той дооформя поемата в Германия и създава втората, окончателна редакция.
Очеркът за Гьоте в сборника “Немски поети” Пенчо Славейков свързва косвено отново с Белащица.Чрез образния паралелизъм поетът разкрива величието на Гьоте. Дори самият очерк започва с името на селото: “В пловдивското село Белащица, при полите на Родопите, има един величествен явор. Едно време често съм стоял под неговата сянка… Този явор ми въстава пред очите винаги щом си помисля за Гьоте. Той е символ на онзи величествен старец, който е отвъдил младата гора немски поети, пълна с живот, шум, движение и колорит, неприличен в нищо на колорита на другите гори…” Размислите за Гьоте напълно можем да отнесем към големия наш поет. Сякаш Пенчо Славейков е предрекъл тези слова за себе си, защото наистина “като явора той е впил могъщи корени дълбоко в родната земя и никаква буря няма да го изкърти оттам”.