Арсений Седугин

превод: Стефка Тотева

РЕЧНИ КАМЪЧЕТА

Иринка се разболя. Майка й я сложи да легне и й даваше горчиви лекарства. Но момиченцето оздравяваше бавно. На улицата грееше слънце, чуваха се весели гласове, а Иринка лежеше в леглото и си мислеше: „Сега сигурно всички деца са на реката, събират камъчета, къпят се, а забравиха за мен”. Не знаеше Иринка, че от деня, в който тя се разболя, започнаха да се случват странни неща. Всеки път, когато майка й вземаше вестника от пощенската кутия, тя намираше там речни камъчета. „Всички деца са палавници” си мислеше майката и нищо не казваше на Иринка. Но днес майката видя, че на Иринка й е много скучно и реши да й даде камъчетата, нека си играе! Когато Иринка заспа, майката взе разноцветните камъчета и ги сложи на масичката до леглото й. Вечерта дойде докторът. Момиченцето не го забеляза, то разглеждаше камъчетата.
Това камъче с бели нишки е на Льонка, тихо си говореше Иринка, - най-хубавото си е дал…
Това е на Юли. А ето, този, кристалният - е наш, общ, ние всички си играехме с него.
Докторът попита:
- Как се чувстваш, Ириночка?
Иринка весело се усмихна и каза:
- Добре!
- Благодаря ви, докторе - каза майката - момичето оздравява.
Докторът лукаво погледна Иринка и каза:
- Това е от речните камъчета, те помагат повече от лекарствата.
Може би това беше шега, а може би беше истина.

МАРШ, ШАПЧИЦЕ!

Мишка притича от улицата, от студа.
И се разхвърчаха дрехите му на всички страни.
Палтото хвърли на облегалото на стола, шала - на дивана.
А пухкавата рижавичка шапчица сложи на масата близо до панерчето за хляб.
Мама се върна. Забеляза безпорядъка в стаята и само въздъхна. А и още забеляза на масата нещо рижавко.
- Марш - сърдито каза мама.
А рижото кълбенце лежи на масата свито на кравайче и не помръдва даже и ухото си.
И изведнъж:
- Мяу-мяу - откъм вратата.
На мястото си, на своята постелчица лежи рижото котенце.
И никак не може да разбере, защо му казват:
- Марш.

ЗА УМНОТО КУЧЕ

Когато бях малък, в къщи имахме куче. То беше много умно и много обичаше мама.
Веднъж мама се върна много уморена, свали обувките си и полегна на дивана.
- Сложи чайника - помоли ме мама.
Аз казах:
- Сега - и започнах да залепвам тръбата на парахода.
А кучето взе единия пантоф и го занесе на мама.
Мама каза:
- Благодаря!
После кучето й занесе и втория пантоф.
Мама каза: - Умница - и погали кучето.
А на мен тя не каза нищо. Само ме погледна и въздъхна.
Сега чак разбирам, че когато човек е уморен, трябва да му се помогне. А тогава не го разбирах…. Жалко!