ИЛИЯ ИВАНОВ ЧЕРЕН
… Мръкваше. Заскрежената коса на Странджа потъмняваше като очи, които ще заплачат, помръзналото небе лъхаше една тиха и дълбока приказка и всяка гънка на земята гледаше с мълчалив възторг - сякаш в необятната гора се криеха дълги редици беловласи старци, които разказваха дълбокия смисъл на живота…
Максим влезе в ниската и задимена селска къща, разтри, както винаги, ръцете си и седна до огъня. Подобно лепет на спящо детенце, широката камина дъхаше ту малко вълма топлина, ту засмукваше свежите струи въздух от зеещата врата - и пламъците безгрижно пляскаха потъмнелите стъбла на правилно наредените, като зъби на гребен, буки - и извикваха. И тогава, подобно в разгара на едно пиршество - удължени и румени - огнените езици се вплитаха един в друг и по отсрещната нацапана стена заиграваха причудливи и изкривени сенки.
Полулегнал, облакътен на нечия раница, аз равнодушно и мързеливо свивах цигара и мислех. Наистина, как непоносимо започва да става всичко вече. Примирието затече отдавна, дните станаха досадни и дълги и радостното отначало ожидание се обръща на една мъчителна - и сякаш безнадеждна болка. А отсреща, някъде далеч, се мяркат хилядите погинали…
Аз залепих цигарата, притеглих въглен към края на огнището и точно в този момент Максим ме запита дали съм чел некролога.
Аз го погледнах. Некролог?
- Да, за вашия Черен.
- А-а-а - извиках аз.
Помня - отначало не ми стана нито много страшно, нито чудно. Сякаш това не беше даже новина. Колко погинаха! А, Максим? Знаеш, той беше така силен, хубав, очите му гледаха дълбоко в душите - и така кротко, ласкающе, с такава неизмерима лкюбов и състрадание…
Пред мене израсна силната и замислена фигура на Черен - с лице на Мопасана и със смолестите къдри на неговия безподобен Херострат от Ефес. И той - убит?
А-а-а. Тревогата и болката ми растеше с всяка дума на Максима. При Селиолу. Отначало тежко ранен, после нашите отстъпили - и турците дошли на позициите ни. „Бедния Ильо”…
Максим гледаше с детски хубави очи и кадифяните му от едва наболия мъх бърни тихо се свиваха в една замислена линия. Той ме тупаше по рамото. По-късно, срещу сърбите, и него убиха. Куршумът го улучил право в челото.
Тази вечер излязохме с Максим вън от селото, ходихме по реката и се върнахме съвсем измръзнали. След няколко дни додоха много вестници, пълни с дълги и страшни некролози…
После минаха много дни. Великият, сюпремен подвиг беше извършен, Книгата на Времената треперливо се изви в ръката на българина, където той написа прости и неравни - и безсмъртни - слова, и в очите засветваха радостни и щастливи сълзи.
По-късно - когато на Повиен смъртта гледаше със студени и застинали очи - аз ненадейно си спомних за Илия Черен. То беше една мимолетна сянка. Тогава от лицето бяга цялата кръв, устните се свиват и разширените зеници нервно тичат по всички точици наоколо - сякаш ще извикат…Тогава егоистичното чувство да живееш - да не бъдеш един от повалените настрани трупове - е страшно силно и тогава, струва ми се, даже най-малката безделница наоколо - малките пътеки по окървавената земя, сенките в небето или мъничкото наведено стъбълце на прикриващия окопа папрат - е един пълен с истина и любов живот… „Бедний, бедний Черен.”
Сега родината е печална и простреляна и за да стоплим ръцете си, ние търсим близките хора. И сега настъпва траурът - ясно и отчетливо зеят страшните празнини и хоризонтът се облича в сенки.
Илия Иванов Черен остави много малко, но много силни неща. През последните години напечати „На сонм грядущим”, после за Херострат от Ефес, за жената на Пилата, за Сватбата на човеците.
Един акорд звучеше в края на всяка негова работа: любов и страдание. И всичко беше един химн на живота.
Убиха го при Селиолу. Херострат от Ефес, който столетия броди по земята, ще намери гроба му и ще заплаче - може би „узнал вече истината”…
сп. „Звено”, кн. 2-3, 1914 г.
