Стеван Раичкович

превод: Димитър Василев

Ето го тъмният глас, който започва да вика,
ето го старото пак, старата пейка среднощна.
Тялото спи, тъй както заспиват стотина войника
в гъсти тръстики, където никой не е стъпвал още.
Но очите са будни, сякаш чуди или от картина велика.

В кой град нахлух, кой град приближих през житата?
Само да видя ли купола, блеснал на месеца,
и онез закъснели, по работа или по любов пред вратата?
Виж: в осветените прозорци хора, над рожби надвесени.
Вдясно е нощният Днепър. (Тиса се слива със него пред очите.)
Да, нито Балтика, нито Нева Тиса във мен заличиха.

Аз съм пак същият, сам съм и гледам в сърцето на тъмите.
Нямам мисли и спомени, само птицата, която тихо,
все по-тихо пее дълбоко във мен (още неубита)
за някаква хубост, която в този свят не оцениха…
Ето: Тиса се плиска в далечната градска градина
без корито, без бряг, но с върби и със глинеста тиня.

Те са тука, във мен. (Сякаш лодка в прохладата мина.)
Вместо Днепър: под месеца Тиса блести необятна.
Така се преливат реките, додето луната пилее
дъжд от блясък зелен по далечни кубета.
Някой опира в небето Голямата мечка и с нея
минувачите сетни (без мене) изчезват зад свойте пердета.
Всички лампи изгасват. Само тези очи още светят.