Сергей Черняховски

превод: Дафинка Станева

Андрей Сахаров е провъзгласен от своите поддръжници за някаква култова фигура. Създател на съветската водородна бомба. Мерило за нравственост. Борец за свобода. И много други. Символ на нещо светло и добро. Даже на самоотверженост. Но кой е бил той в действителност?

Неговото име носи проспект в Москва, на който той никога не е живял. И разположен наблизо музей, в който на свои мероприятия се събират обикновено хора, получаващи грантове от геополитическите конкуренти на Русия.

В края на 80-те, когато Горбачов го върна от гр. Горки в Москва, имаше хора, очакващи от Сахаров политически или нравствени откровения. Наистина, след излизането му на трибуната на Конгреса на народните депутати на СССР, много от тях бяха разочаровани: лоша дикция, неразбираема реч, безсъдържателност на мислите.

И още - имаше явна неетичност в изказванията: мнозина тогава под влиянието на „преустроечната пропаганда” бяха негативно настроени против участието на съветските войски във войната в Афганистан и травмирани от слуховете за превозваните оттам затворени ковчези. Но и тях ги отвратиха думите на този човек, нарекъл съветските войници „окупатори”.

Бил ли е създател на водородната бомба всъщност - нека отсъдят физиците. Официално той е влизал в групата, работеща над нея. Наистина, колегите му по специалността някак уклончиво се отзовават за неговия принос, разсеяно утвърждавайки, че „той, разбира се, е бил грамотен физик”. И понякога промърморвайки, че неговата част от приноса в разработването на бомбата твърде силно се приближава по съдържание към съдържанието на писмото на някой си неизвестен провинциален колега.

Други говорят и за това, че Игор Курчатов подписва представянето му за избиране в Академията на науките заради решаване на неговия квартирен въпрос.

Някои в отговор на въпроса за ролята му в създаването на бомбата предлагат да се замислим: защо човекът, провъзгласил се за неин създател, след това тъй и не създава в науката нищо равностойно. Дори не във военното дело, а в мирната ядрена физика.
Но това са въпроси на корпоративно признание. И тук ще се разберат физиците. Сам той повече се увлича от политиката. И от призивите за нравственост.

Например, когато веднъж му казват, че в борбата за щастие на хората и бъдещото човечество няма да мине без жертви, той се възмущава и заявява: „Аз съм убеден, че такава аритметика е принципно неправомерна. Ние, всеки от нас, във всяка работа, и в „малката”, и в „голямата”, сме длъжни да изхождаме от конкретните нравствени критерии, а не от абстрактната аритметика на историята. Само нравствените критерии категорично ни диктуват: „Не убивай!”.

В съчинения от него проект за Конституция патетично пише: „Всички хора имат право на живот, свобода и щастие.” Станаха ли хората на страната, в чието разрушаване той взе участие, свободни, и щастливи - за това всеки може да съди самостоятелно.

През 1953 година го правят академик - на 32 години. Към края на 50-те той ще предложи да се прекратят новите разработки в областта на въоръжаването и просто да се разместят по протежение на крайбрежието на САЩ свръхмощни взривни устройства, всеки по 100 мегатона. И при необходимост да се взриви целия американски континент. Какво ще стане с хората, живеещи там, и с всички останали континенти, това особено не го вълнува, идеята е смела и красива.

По-късно Рой Медведев ще напише: „Той живя твърде дълго в някакъв пределно изолиран свят, където малко се знаеше за събитията в страната, за живота на хората от другите слоеве на обществото, а и за историята на страната, в която и за която те работеха”.

Даже и екстравагантният Хрушчов не е вдъхновен от идеята да се взривят всички. Отношенията между тях започват да се влошават. И когато става въпрос за нови изпитания, те се разминават. Хрушчов смята, че е нужно да се изучават възможностите и последствията при използването на ядреното оръжие. Сахаров вярва, че това е излишно: и така имащите могат да взривяват всичко, без да се замислят особено за последствията.

И когато Първият му предлага да не издига своите екзотични идеи, а да се заеме с наука, макар и не военна, академикът решава да се бори за мир. По някое време решава да се занимава с проблемите за мирното използване на термоядрената енергия, но доста бързо се оттегля от тази тема: трябвало е да се работи дълго, бърз резултат не се предвиждал.

Да, той получава Нобелова награда. Но не за научни открития - награда за мир. Както и Горбачов, за борба срещу своята страна. И след като с публично осъждане на Сахаров излизат Келдиш и Харитон, Симонов и Шолохов и десетки други знакови фигури, учени и писатели.

Сахаров често ще се кълне в името на морала и ще призовава към заповедта: „Не убивай!”. Но ще напише през 1973 г. приветствено писмо на генерал Пиночет, наричайки извършения от него преврат и смъртните наказания начало на епохата на щастие и разцвет в Чили. Академикът винаги смята, че хората имат право на живот, свобода и щастие.

Неговите последователи-правозащитници не обичат да си спомнят за това. Тъй също упорито отричат и това, че в края на 70-те години той пише на президента на САЩ писмо с призив да нанесе превантивен застрашаващ ядрен удар - за да принуди СССР да спазва „правата на човека”.

През 1979 година той публикува на страниците на водещи западни издания писмо, в което осъжда въвеждането на съветски войски в Афганистан. Преди това той не е публикувал такива писма, осъждайки американската война във Виетнам, нито близкоизточните войни на Израел. И не се кани да заклейми нито войната на Англия и Аржентина за Фолклендските острови, нито американското нахлуване в Гренада или Панама.

Като истински интелигент и хуманист той умее да осъжда само своята страна. Очевидно, предполагайки, че осъждането на другите страни е работа на техните интелигенти и хуманисти.

Изобщо, както си спомня познаващият го от училищните години математик Яглом, дори и решавайки задача Сахаров „не е можел да обясни как е стигнал до решението, обяснявал е някак си много непонятно и да го разбере човек е било трудно”.

А академик Харитон, давайки след погребението на Сахаров посмъртно интервю, в което, разбира се действа правилото „или добро, или нищо”, е принуден все пак да каже, че Сахаров „не е можел да си представи, че някой разбира нещо повече от него. По някакъв начин един от нашите колеги намери решението на газодинамична задача, което Андрей Дмитриевич не можеше да намери. За него това беше толкова неочаквано и непривично, че той започна да търси недостатъците в предложеното решение. И едва след известно време, не можейки да ги намери, беше принуден да признае, че решението е правилно”.

И даже тогава, през 1989 година, в условията на истерия, когато просто беше опасно да кажеш нещо в упрек на Сахаров или в защита на съветското общество, Харитон ще каже, оценявайки неговата обществена дейност: „Към тази част на неговата дейност, когато той се бореше с явната несправедливост, аз се отнасям с голямо уважение. Моят скептицизъм се отнася до неговите идеи, касаещи икономическите въпроси. Работата е там, че с някои положения, които развиваше Андрей Дмитриевич, в частност, засягащи характеристиките на социализма и капитализма, не бях съгласен”.

Горбачов го върна от Горки и Сахаров стана депутат на Конгреса на народните депутати на СССР от Академията на науките. Наистина при първото гласуване избирателите ще го провалят. Наблюдаваните от Александър Яковлев СМИ ще създадат истерика и Горбачов ще отмени резултатите от изборите, давайки указания да се проведе повторно гласуване - с разширяване кръга на избирателите и с твърдата директива: „Трябва да се избере!”.

В нарушение на избирателния закон Сахаров ще го направят депутат. Той тутакси ще се отдалечи от покровителя си и ще стане един от лидерите на опозицията срещу него - на „Междурегионалната депутатска група”, чиито съпредседатели са също Борис Елцин, Гавриил Попов, Юрий Афанасиев. Но това последното последните двама днес не го признават - и тях Сахаров започнал да ги обременява със своите неразбираеми речи от трибуната, с дискредитиращаия ги маниер да се говори с претенцията за абсолютна правота.

Сложно е да се каже какво е станало там, на 14 декември 1989 година на събранието на тази „група”, но тази вечер, на този ден Сахаров умира от сърдечен пристъп. И странно - мъртъв той става за съратниците си къде-къде по-полезен и изгоден, отколкото когато е жив.

А месец преди това Сахаров ще представи своя нов проект за конституция, където ще провъзгласи правото на всички народи на държавност, т.е. на провъзгласяване на собствените държави и на разрушение на Съветския съюз.

Прието е да се смята, че при неговото напускане на научната работа и прехода му към борбата против страната си главно влияние му оказва неговата нова жена Елена Бонер. Това съвсем не е така. Сахаров се запознава с нея през 1970 г. на процеса на „дисидентите” в Калуга. Той още тогава е написал „Размисли за прогреса, мирното съжителство интелектуалната свобода”, чиято основна идея е съдържащия се призив за отказ на страната от нейното социално-икономическо устройство и преход към развитие по западен образец.

И той тогава редовно пътува на подобни съдебни процеси. Но истина ли е, че именно след това запознанство (официално те сключват брак след две години), той почти изцяло се съсредоточава върху „дисидентската дейност”.

Както сам той ще напише в своя дневник за ролята на новата си жена: „Люся ми подсказваше /на академика/ много, каквото иначе не бих разбрал и не бих направил. Тя е голям организатор, моят „мозъчен център”.

Подсказвала е толкова много и така настойчиво, че той не само осиновява нейните деца, но и почти забравя своите. Както горчиво ще се пошегува по-късно неговият син Дмитрий: „На Вас Ви трябва сина на академик Сахаров? Той живее в САЩ, в Бостън. А се казва Алексей Семьонов. Почти 30 години Алексей Семьонов раздава интервюта като “син на академик Сахаров”, в негова защита по всякакъв начин излизаха задграничните радиостанции. А аз при жив баща се чувствах като кръгъл сирак и мечтаех татко да прекарва с мен поне една десета част от времето, което посвещаваше на потомците на моята мащеха”.

Синът си спомня, че веднъж му става особено неловко за баща му. Той, живеейки вече в Горки, за пореден път обявява гладна стачка, искайки снахата на Бонер да замине за САЩ при сина й, останал там без разрешение. Дмитрий пристига при баща си. Опитва се да го уговори да не рискува здравето си по такъв повод. „Разбираемо е по такъв начин той да се стреми към прекратяване на изпитанията на ядрено оръжие или да настоява за демократични преобразования… Но той само искаше да пуснат Лиза в Америка при Алексей Семьонов. А нали сина на Бонер би могъл да не офейква зад граница, ако обичаше тази девойка”.

След женитбата си с Бонер Сахаров отива при нея, оставяйки петнадесетгодишния си син да живее с 22-годишната си сестра, смятайки, че те вече са пораснали и могат да минат без неговото внимание. До 18-годишната възраст на сина си му помага с пари, след това престава. Всичко - по закон.

Бащата действително се самоизтезава. Сахаров има болно сърце и е имало голям риск неговият организъм да не издържи на нервното и физическото натоварване.
Но в същото време жената на неговия доведен син, заради която гладува…”Между впрочем, Лиза аз заварих на вечеря! Като сега помня, тя ядеше палачинки с черен хайвер” - спомня си синът.

Но ето, за емиграцията на Дмитрий и Сахаров, и Бонер твърдо се съпротивляват: „Мащехата ми се страхуваше, че мога да стана конкурент на нейните син и дъщеря и най-важното - опасяваше се, че ще се разкрие истината за истинските деца на Сахаров. Нали в такъв случай за нейното потомство би имало по-малко блага от страна чуждестранните правозащитни организации”.

През 1982 г. в Горки при Сахаров ще дойде очарованият от легендата за „бореца за свобода” млад художник Сергей Бочаров - искал да нарисува портрет на „народния застъпник”. Но вижда, че той никак не прилича на легендата. „Андрей Дмитриевич понякога даже похвалваше правителството на СССР за някои успехи. Сега вече не помня за какво именно. Но за всяка такава реплика той тутакси получаваше плясване по плешивината от жена си. Докато аз рисувах етюдите, Сахаров се появи не повече от седем пъти. При това световното светило безропотно понасяше шамарите и беше видно, че той беше привикнал с тях.”

И художникът, помнейки кой действително приема решенията и диктува на „знаменитостта” какво да говори и какво да прави, вместо неговия портрет рисува портрет на Бонер. Тя разярена се хвърля да унищожи етюда: „Аз казах на Бонер, че да рисувам „пън”, който повтаря мислите на злобната си жена, пък освен това търпи и побои от нея, не искам. И Бонер тогава ме изгони навън”.

Онези, които го направиха и го правят свое знаме, го обявяват за „велик хуманист”.
Него, призоваващия отначало СССР да взриви американския континент, после призоваващ САЩ да нанесат ядрен удар по СССР в името на “правата на човека”.
Него, приветстващия Пиночет и обявил за окупатори войниците на своята страна.
Него, всъщност отказал се от собствените си деца и управляван от тяхната мащеха, покорно понасящ нейните шамари при опитите си да похвали своята страна. Не познаващ нито своя народ, нито своята страна, нито нейната история и търпящ всичко от жена си, превърнала го в свое политическо оръдие.

Разбира се, който иска, може да го почита и занапред. Но като минимум е необходимо да кажем истината за него и то докрай. Кой е той. Какъв е бил. Какво е разрушавал. И какво отношение има всъщност към хуманизма и морала. И като минимум да признаем, че гражданите от ненавижданата от него страна нямат нито задължението, нито нужда да говорят за него с пиетет.

Файл-РФ, ежедневен електронен вестник, 27.10.2012 г.