IN MEMOARIAM АСЕН ЗЛАТАРОВ
Мъчим се да заплачем, а очите остават сухи. Мъчим се да промълвим печален реквием - устните са сключени в болезнена гънка. Опитваме се да съберем молитвено ръце - ръцете се отпускат като отсечени.
Защото не вярваме зловещата истина.
Ако бихме заплакали, струва ни се, че Асен Златаров ще ни погледне благо усмихнат, за да ни утеши. Ще ни се да вярваме, че ако протегнем ръце, ще срещнем неговата десница, подадена за сърдечен поздрав.
А колко безпощадно ясно е, че него го няма!
И толкова по-величаво ясно е безсмъртието му!
*
Когато бивал изморен от работа, Асен Златаров шеговито казвал: „Няма ме! Не съществувам!”
Той сигурно не е подозирал, че дори и това право му е отнето.
Ето: няма го. Някакво измъчено от кошмарната болест тяло, поставено в ковчег, ще потъне в земята.
А той - Асен Златаров - съществува. Живее в съзнанието на много поколения като дело, като дух, като символ.
Дял - на учен.
Дух - на поет.
Символ - на човещина.
*
Скръбта за един мъртъв човек е равна на неговия духовен ръст. Скръбта на малка България за мъртвия Аура е по-голяма от най-големите скърби на племето ни. Голяма е като планина. Тежи като Балкана.
Но и като Балкана е величава. Защото е светла, защото е лъчезарна, защото зад нея се крият нетленните завети на Аура: любов и човещина.
И защото зад нея, като сияние се въззема съзнанието, че той не може да умре.
Sit tibi terra levis, Аура!
в. Литературен глас, бр.335, 29.12.1936 г.