Асен Златаров

Видях го проснат на тротоара, покосен от смъртта. Още дишаше. До него папката му с бележки и ръкописи. А от насрещната прогимназия уплашените лица на стотици деца правеха да се очертава още по-грозно извършеното злодеяние.

Писа се, че е паднал в минута, когато с приятел е говорел за литература и литературните ни ежби. Два дни преди това, отивайки си заедно с него за домовете ни, той ми разправяше своите замисли по проучване историята на езика. Беше жаден за кабинетна работа. Казваше ми: „Искам да се върна към учителството. Ще имам с какво да живея и ще имам свободно време за своите научни занимания.”

Бедният Васко! И той си замина, тласнат от самума на нашата зловеща обществена действителност. А имаше какво да даде: тъкмо проучванията, за които той бе подготвен и за които имаше любов и метода, са най-малко разработваните: езиковата ни история и епохата на нашето възраждане имаха нужда от неговата упоритост и дарование. И кой ще го замести? Така ли се създават у нас, в тая неурожайна наша духовна нива, хора с ръста на Васил Пундев?

Но мислят ли за това тия, които знаят само едно: сигурно да стрелят из засада жертвите, които им се посочат.

Онова, което дава цена, което налага на вниманието на западната демокрация скъпото дело за Македония, не е бруталната, безразсъдна и сляпа сила на парабелите, а личности, които тежат със своето име, с науката си, с творчеството си. Те са предният авангард на освободителното македонско дело. Васил Пундев бе от малцината такива, които трябва скъпо да се ценят и щадят…

А какво става…

Тъжна и жестока действителност!…