Владимир Янев

Това е книга, съставена от работи, писани по времето, когато бях преподавател по българска литература в Санкт-Петербургския университет. Някои от тях са поместени в двуезичните ми стихосбирки „Петербурски стихове. Петербургские стихи” (1999) и „Приписки по свещени камъни. Приписки на священных камнях” (1999), както и в „Цигулката на Енгр. Строшени огледала” (2002) и „Втора цигулка. Строшени херми” (2007). Излязлата през март тази година „Петербург” представя почти всичко, свързано с града и неговите творци, което някога съм писал. Надявам се предложените тук стихове от цикъла „Литература” в най-новата ми книга да говорят нещо на интелигентните читатели на „Литературен свят”.

В. Я.

И аз… Със стройната ти строгост,
изваяна по мярката на Петър;
със вечното стремление към Бога
на правдата, преследвана свирепо;
със делтата на бавната река,
протегнала към Балтика дланта си;
със мрачния фенер над черния канал;
със черната съдба на мрачните атланти;
с това небе, над теб надвесено
във жаждата напразна да те стигне…

   И с Пушкин – бедуина весел
      на каменната ти пустиня.

Това е въпрос интимен,
но аз зная тайната.
Видях как ви кимна
синът на посланика.

Интересно Дантесче.
Леке перспективно.
Има важни протекции.
Не пише стихове!

           * * *
На моите днешни въпроси
отговаряйте, вие – Наталия.
Арапът ви толкова прост ли е,
или вие сте просто нахална?

Кой ви обича? Кой ви ласкае?
Кой гласа ви омаян слуша?
Ех, Наташка, Наташка… Ланская!

А можехте да сте Пушкина!

              II.
Разбира се, че сте обичала Дантес.

Какъв ти Пушкин? Да – какъв ти!
Не е могъл с такъв финес
да кърши кръста и да милва пръсти.

Не е могъл да гледа запленен
на глупостите маскарада вечен.
Не е могъл да слуша вдъхновен
притворните придворни речи.

Не е могъл да бъде лъв –
салонно мощен, светъл, светски.
Какъв ти Пушкин? Да – какъв?!

Разбира се, че сте обичала Дантес!

И права сте… По принцип. В случая!
Какво ще ми приказвате за дълг.
Та той дори подлеца да улучи
не е могъл, не е могъл!

              III.
Заледена е синята Мойка,
вледенено е слънцето бяло.
Ала вие бъдете спокойна –
аз съм вашият мавър, Наталия.

Аз съм вашият верен слуга –
ако искате лято, ще имате!
Аз съм вашият стар Анибал
и съм много изкусен в магиите.

Аз съм юнкерът ваш. Ще ви браня
от бунтовна и всякаква сган.
Аз живея за вас… Ако трябва –
ще умра. Но не ще ви предам!

И простете ми всичките глупости,
които съм сторил до днес.

Аз, Наташа, съм вашият Пушкин.
Повикайте своя Дантес.

              IV.
Вече съм сигурен, че доброто
е отвъд изящните ти речи.
Спокойно ще се прибера с метрото
до станция “Чьорная речка”.

Ще пия водка с Дантес,
на императора ще смигна.
Не, няма да дочакаш вест,
че заради теб съм загинал.

Мълчи сега…
Или говори
каквото искаш за мене.
Но и тези стихове дори
не са на теб посветени.

ДРАСКОТИНИ

              *
Сега разбирам колко съм виновен.
Не трябваше да го убивам във дуела.
Защото аз владея шпагата на словото,
а той едничка теб владееше…

              *
Напразното очакване за близост
с една добре позната дама:
нас Соня проститутката ще ни помилва,
ала Наталия Ланская – няма!

ЙЕРОГЛИФИ

Хекзаметрите древни разбил,
зачертал епитетите лесни,
ти навярно до късно си пил
и до рано си любил кокетките.

Затова ли не чувам аз как
препуска по листа перото.

…Но скимти безутешният сняг –
безутешен е, Саша, защото,
ако ти не изпишеш сега
как вали и какъв ти изглежда,
йероглифната бяла тъга
няма кой, няма кой да превежда.

БЛОК – ВАРИАЦИИ

              *
         Нощите и улиците
извеждат до последния фенер,
до винаги затворената аптека.
              Умрях
сред свирепите сияния северни.
           Не възкръснах
на Петербург сред разпетите петъци.

              *
Защо любовта винаги е с изтекъл срок,
негоден за употреба път сред мъглата…
И богът на болката Александър Блок
умира от студ сред петербургския вятър.

              *
Тежат оловни небесата, замръзва лепкавата кал
и в ножницата на мъглата се влива острата река.

Ти като нея покорен, притихваш до брега безстрастен –
солист в ненужния концерт на есенния болен вятър.

И на самотния му вой отвръщаш с пошъл смях:
                 Непостижимый город мой,
                 непостижимая сама…

Санкт-Петербург – Шереметевският дворец край Фонтанка…
В помещенията за прислугата на този наричан от всички Фонтанен дом Анна Ахматова десетилетия заема стая от комуналната квартира. Тук преживява арестите на мъжа си Пунин и на сина си Лев Гумильов, преследванията и нападките на сталинските послушници, дългите години на отлъчване от поезията. Във Фонтанния дом идват само най-смелите приятели. Лидия Чуковска съхранява непечатаните стихове на Ахматова, отразява живота й през това ужасяващо време в мемоарите си. Тук поетесата преживява и гоненията след печално известния доклад на Жданов срещу нея и Зошченко.
Във Фонтанния дом е музеят на Ахматова – през май 1999 представих тук книгите си “Приписки по свещени камъни” и “Петербургски стихове” – двуезични издания на български и руски език. А интересът ми към живота и творчеството на поетесата, честите посещения във Фонтанния дом предизвикаха тези стихове. Това се фрагменти с епиграфи от различни творби на поетесата. Централен сред тях е “Реквием”, подсещащ за скръбната творба на Ахматова със същото заглавие. А заглавието “Поема с героиня” е реплика към ахматовската “Поема без герой”.

НАЧАЛО
 

                    Руки, как крылья, руки, как крылья.

Трепкат крилете й – бързите –
и се готвят напролет за полет.
        Още не са ги прекършвали,
        ала болката знаят какво е.

Лунатично пребродени – лунните –
неоткрити от другите пътища.
        Още неясни са думите,
        но е ясно, че Слово ще бъдат.

ПЕПЕЛЯШКА

                    …Сандрильона•,
                    Как странен голос твой…

Сестрите й – почти божествени –
богати са, красиви, ветрени.
        Те знаят думички и жестове,
        които подлудяват кавалерите.

Въртят се във разучените танци
със реплики от модните романи
        и балните им рокли като страници
        разлистват размечтани бонвивани.

А тя… А тя е още Пепеляшката
във кухнята на думите – самотна.
        Тук Музата – жестоката й мащеха –
        жигосва със горещото си слово.

Не, тука не разказват приказки…

        А щом узнае за пантофката
        изпраща мрачните си пристави
        безмилостният Принц на болката…

• Сандрильона е героинята от приказката на Шарл Перо, известна у нас под името Пепеляшка.

РЕВНОСТ

Косите й вехнат.
Косите разбъркани.
Косите й коси
коси коса.
Страшно!
Пръста й жили пръстенът –
златна оса.

ЖЕНА НА ПОЕТ

Какво значи да бъдеш жена на поет?
Да запушваш плача на детето си.
Чай да му сипваш покорно.
Винаги да си бодра:
да търпиш любовните му истории,
да криеш женските си истерии
и когато безумно те боли сърцето,
да наизустяваш стиховете му.
…А той да ти поправя Музата.

• “Голос Музы еле слышный”? Конечно, “ясно” или “внятно слышный” надо было сказать. А еще лучше “так далеко слышный”; Н. С. Гумильов в писмо до жена си Ахматова.

Какво че плашат със Голготите
бездарно чистите Пилатовци –
та ние сме надменни колкото
хиляда римски императори.

И със латинското умение,
и със евангелското слово –
поезията е учение
да бъдеш прост като апостол.

И нека ни презира прозата
с чудовищна и тъпа страст,
        но в мире нет людей безслезней,
        надменнее и проще нас.

А в огледалното й име
с отровен пламък се двои
тъгата й непреводима
за мъртвите души.

РЕКВИЕМ

Не то, разбира се, изгаря,
а листчетата, във които
не водят радостни фанфари
парада весел на тълпите…

                    2.
                   И безвинная корчилась Русь…

Тук маршируват, но във черно –
на място – тихите редици
от майки и съпруги верни
със леден ужас във зениците.

Тук мрачният парад не свършва,
тук безпощадно властва Ирод
и Рус – невинната – се гърчи
в предсмъртни мъки, не в родилни.

                    3.
                    Запрещаешь петь и улыбаться,
                    А молится запретил давно.

…И тук – сред зимите студени –
от болка и от плач прекъсван,
се ражда тихо реквиемът
от Черния човек заръчан.

Закрива го желязна маска,
ала поетът разпознава
по бурното ни ръкопляскане
какво е станало и става.

И все едно дали е Сталин,
дали е Хитлер или Клинтън,
щом малодушно сме отдали
на Черния човек душите си,
той ще ги вади, ще ни води
към обещаните победи…

        Убийци – славните народи!
        Богати са, а страшно бедни.

                    4.
                    Муж в могиле, сын в тюрьме,
                    Помолитесь обо мне.

… И плаче майчицата, клетата,
от плач разкъсват се гърдите й,
че лъвчето й гине в клетката,
далечната, сибирската…

                    5.
                    …мой измученный рот,
                    которым кричит стомильонный народ…

Щастлив е този дом Фонтанен,
защото всъщност той е крепост
срещу безумното тиранство,
срещу бездарната поезия.
А рицарите щом ги няма –
избити в бой или избягали –
то храбрата Прекрасна дама
докрай ще издържи блокадата.

        Ще издържи,
        ще оживее!

Но няма да участва в тържествата,
където пак певци ще пеят
на Черния човек “Осанна!”.

        Мълчи…
Додето на света, унесен
от думи бодри с дъх на смърт,
не му потрябват тъжни песни,
които да го възкресят.

Значи близко са всички до целите,
значи в устрема всеки е пръв.
Ръкопляскат до кръв на ръцете си.
        Виж ръцете им – целите в кръв.

 ЕПИЛОГ

Дали и аз ще мога? Няма!
Трепти освободената река
и извисява гордо рамо
над мерзостите на калта.
Струи и влива се в небето –
пои полярното сияние
и то разцъфва като цвете
с горчиво име:
                    Анна.

Блажено името двусрично.
А – като алфа!
Във началото и в края.
И аз смирено ще призная –
обичам го.
       Обичам я!
              Обичам…