ЩАСТЛИВЕЦ
ЩАСТЛИВЕЦ
Защо ме мъчиш, Господи,
светец ли ще ме правиш?
Изгърбиха се мойте кости
под тежестта на твойте твари.
Да се преструвам на щастливец ми омръзна,
ще взема раменете си да тръсна -
и нека в бездни се подхлъзна…
Макар да знам, че няма да възкръсна.
Зеленото в очите ми изсъхва
от обич страшна и последна -
плът нажежена ме облъхва…
Ще ме допуснеш ли такъв до теб да седна?
***
Като циганска песен във зноя
отлитна безгрижната младост…
Остана славата -
чужда радост.
Болката -
само моя.
ЛЪВ
Самотен и могъщ, уж царствен, а нещастен,
отекват стъпките ти в малката гора…
Потръпват тънки борчета и дребни храсти,
прелитат врабчови посърнали крила…
Тържествен, страшен
и най-вече добродушен,
пътеките кръстосваш необичан, неразбран…
От теб на всички е дошло до гуша,
с какво ги дразниш ти, че си единствен,
че си сам?
Над тебе свраката обиди ще закряка,
къртица ще продъни твоя път…
Дори невинна катеричка от клонака
ще те замери със шишарки през денят…
Но ти вървиш и своя силен враг очакваш,
та в битки да пролееш мъжката си кръв…
Но само драскотини и обиди
те разплакват.
И ти забравяш вече, че си лъв.
ПРОЩАВАНЕ С ПОЕТ
В памет на Иван Хаджихристов
Мъглите слизат над града
и сплитат се посоките студени.
Побратимяват се в беда
обикновени хора с гении…
Ръката дири пренебрегната ръка,
завръща се отишлия далече…
Разбираме единствено така
кои са тук, кои ги няма вече.
И всяка смърт е моя смърт.
Сърцето ми трепери като птица
в съборено гнездо сред път
и къса се последната връвчица,
която ме държи за тоя свят.
Потъвам в друг - огромен, древен,
където есенния мътен град,
довчера с вид красив, напевен
изчезва в гъстите мъгли -
и някаква невидима десница
завърта къщи, хора и коли…
Улавям се за първата тревица,
набирам дъх, последен дъх за вик
и се опитвам да й кажа -
прехапал уморен език:
прикрий ме, за да не ме смажат.
