Миля Харченко

превод: Стефка Тотева

Прибирам се вкъщи. Щастлив съм. Най-накрая получих заплата. И то за два месеца. Нормална сума. Виж жена ми ще се учуди, че не напразно съм теглил каиша.Два месеца. Без почивни. Така исках дъщеричката - красавицата ми - да зарадвам. На сина ми нормален телефон да купя, с дълговете да се разплатим. Прибирам се вкъщи. Там ме чакат. За вас, скъпи мои, се старах. Ето - да се зарадвате.
- Ей, брат, дай цигарка? - със силен неруски акцент гласът ме изтръгна от радостните ми мисли.
- Ето, не ми се свиди, вземи си - протягам кутията с цигари.
- И аз няма да пропусна - следва го другият.
- Както казват руснаците - дай и последната си риза - с явна подигравка се обажда още някой от тълпата.
По принцип не ми се свиди кутия с цигари. Някакви хлапета, малка обърквация. Сами дали са опитвали да си заработят?
- А вие там няма ли…? - вече не се сдържам и аз.
Удар, предателски, в гърба. Нормалните хлапета не се бият така. Притъмня ми пред очите. Ами че аз съм граничар. Учили са ме да защитавам родната земя. Своята Родина. Ей ти там, как се казваш? Впрочем - нямаше нужда да ги назовавам. Дойдоха. Като какви? В стадото се крият. Един по един ги е страх. В стадото са герои. Но това е моята земя! Чуваш ли, кой беше ти? Хрущене на счупени зъби, два месеца няма да поискаш цигара. Мога още да издържа. На родна земя. Аз израснах тук. Нахвърлиха се като стадо чакали. Пребиха ме и то доста яко. Стисках здраво джоба си. Няма да дам заработеното с кръв. Хрущене и на счупена челюст. Още един. Тишина. Пълна тишина. Съвзех се в къщи. Жената и децата плачеха.
- Андрюшенка, какво става? Да им беше дал парите на тези гадове…
Децата от квартала ме довлекли полужив… Подплашили нападателите ми… Засега съм жив. Толкова години живяхме в мир и любов, какво се случи? Кой ни направи врагове? Никога никого не съм делил нито по цвета на кожата, нито по формата на очите…Чакалите надойдоха. Откъде?