Лариса Токун

превод: Лалка Павлова

***
В замислената есенна мъгла
се носи електричка в полусънен ход.
И диша влажна, спарена синкавина
сънливо дремещият уморен народ.

Внезапно тишината наруши
гласът на недоволен, гневен юноша:
Не ме докосвай по лицето ми
със своите червени астри, старецо!

Не чува спътникът му с бялата коса -
той здраво стиснал е букета есенен.
Излъчва влюбеност и нежна светлина -
навярно нейде в младостта си е унесен.

Момчето се смути и унеса му не прекъсна.
Дали усети сродна близост, или му завидя,
но грубата му дързост се разпръсна
и сякаш в есента - вещателка сърцето му узря.

***
Плува влакът с чаканата среща в мисълта ми сива.
Ето - размечтах се за родителите и дома.
Там бе моята съдба така щастлива -
с вярата, с доброто, с верността.

Виждам пак баща си с пролетни кокичета,
с ален глог и цветни храсти есенни,
виждам пак и мама - вечното момиче -
с аромати от градина, в къщата ни внесени.

В тяхна памет сложих незабравките
върху гроба им - и скромничък, и прост.
… На скамейката на гарата гугутки две…
Днес навсякъде съм само гост.

БЪДИ ЛЮБИМА

Научи се просто, мъдро да живееш,
на съдбата в дните й разлистени да виждаш:
съхранения покой; в бързея - тресчицата;
и гнездо така създай, както може само птицата;
винаги покорна, мълчалива и обикновена;
всичко да е в теб - и с теб; и невидима, и зрима;
вечната жена; езичницата земна,
дето носи обич - такава остани.
                                              Любима.