МИНИАТЮРИ
превод: Литературен свят
НАШИТЕ БОГОВЕ СА ПО-СИЛНИ…
В издателство «Млада гвардия» имаше много интересни хора с различни житейски истории и ситуации. Дойде при нас известната преди войната, а и след нея Мария Демченко. Тя беше известна цвеклопроизводителка, получаваща 500 центнера от хектар. За това Сталин лично й я беше наградил с орден Ленин. А случаят, който разказа, е поучителен. След като получила ордена, тя си отишла на село и казала на родителите си: свалете иконата, ще сложим портрета на Косиор (тогава първи секретар на ЦК на компартията на Украйна). Окачили портрета на Косиор. След година го арестували и разстреляли. Бащата въпросително погледнал дъщеря си. Мария с по-малка увереност казала: «Ще окачим там портретът на Постишев, който стана първи секретар на ЦК на компартията на Украйна». След година Постишев също го арестували и разстреляли. Бащата въздъхнал, отишъл в килера, извадил иконата и без да злорадства, я окачил на мястото на Постишев, после тихо казал: «Не, дъще, нашите богове са по-силни».
Тази история Мария не включи в книжката, но народните думи «нашите богове са по-силни» бяха убедителни.
ДИСЕРТАЦИЯ ЗА БЛОК
Веднъж на гости на композитора Георгий Свиридов, с когото бяхме големи приятели, слушахме неговото произведение по стихове на Блок, после с увлечение разсъждавахме за стиховете на Блок, декламирахме ги, спомняхме си къде и как ги е написал, под какво влияние или впечатление. Много неща чувах за първи път. Аз с изумление казах: «Георгий Василиевич, та вие просто можете да защитите дисертация за Блок и творчеството му. Такива знания!» Елза Густавовна (жена му) плесна с ръце: «И само за Блок ли? Чуйте как той разказва за Есенин, за Фет. А за Пушкин той отдавна вече е академик». Да, Георгий Василиевич беше «литературен» композитор, познаваше творчество поетите, техните страсти, мисли, изпълваше ги със звукове.
И, което е радостно - той познаваше и обичаше съвременните поети и писатели, а ние (Распутин, Крупин, Костров, Куняев, Астафиев) ходехме на неговите концерти и на гости, а научна степен можеше да му се присъди само по мелодията на пушкиновата «Буря». Той и сам обичаше да идва в Съюза на писателите на Русия. «Тук ми е топло и уютно» - казваше Георгий Василиевич.
ПУШКИН - ЯКУТСКИ ПИСАТЕЛ
В Съветския Съюз имаше блестяща преводаческа школа от преводачи, които правеха руските писатели близки, разбираеми и скъпи за народите на страната.
На един от пленумите на Съюза на писателите прекрасният народен писател на Якутия Николай Лугинов, лауреат на много общоруски и републикански награди, пишещ на якутски и руски езици, каза: «Аз живях в улус и до трети клас смятах, че Пушкин е якут и якутски писател». Ето как може превъзходно да се преведе и да се направи Пушкин якутски народен писател! Слава на съветските преводачи! Къде са те днес?
«…ЖИВЕЯ БЕЗ ЗДРАВЕ»
Валентин Григориевич Распутин е човек на сериозното, често трагичното, нравствено битие. Но в отношенията си с хората той нерядко тихо се шегува. Една от последните му меки шеги, на въпроса: «Валентин Григориевич, как сте със здравето?» - Валентин въздъхнал и отговорил: «Знаеш ли, реших да живея без здраве».
НЕ СЕ ПРОПИВАЙТЕ
Василий Белов - изтъкнат руски писател, беше нестандартен, неочакван в своите изводи и изказвания човек.
Губернаторът на областта Позгалев разказваше, че в първия ден при отиването му на работа в кабинета му влязъл Белов и казал, че «безпощадно ще Ви критикуваме за пренебрежително отношение към нуждите на хората». Аз, казва губернаторът, се съгласих, но отбелязах, че съм на работа само от един ден и го помолих да отложи критиката си за друго време. Василий Иванович се замисли и каза знаменитите си думи: «Всичко предстои», които станаха заглавие на романа му. Както винаги, в тези години той се бореше за селото, за селянина, за земята. През 80-те години рязко се обяви срещу пиянството, с което нерядко озадачаваше своите събратя.
В Иркутск на ежегодния празник „Сияние на Русия”, след изказванията в аудиторията повели писателите към завода за ликьор и водка, който, поради малкия брой предприятия в града, бил единственият, който работел с печалба, при това даже с голяма печалба. Директорът на завода с ентусиазъм разказвал, че чистата байкалска вода е най-важното качество на иркутската водка, и затова се продава и в чужбина, дава печалба във валута. Василий Иванович слушал, слушал, а после рязко казал: «Вие алкохолизирате нашите хора, правите ги дебили и пияници. Не ви ли е срам?» Директорът на завода, очаквайки похвала за умелото водене на стопанството, се слисал, започнал несръчно да се оправдава, взел да обещава… Василий Иванович станал и без да се сбогува, си тръгнал. След него се изнизали неохотно и другите. На входа останала чанта с две бутилки чиста байкалска водка, които искал да подари на писателите директорът. Някой със съжаление ги погледнал, но не посмял да ги вземе. Авторитетът на Белова бил неоспорим.
ТОЛКОВА ДЪЛГО ВИ ЧАКАХМЕ…
Летящите на общ самолет от Ростов в 1967 г. за Вьошенская млади писатели разказваха за един, вероятно измислен, но с голямо вдъхновение разказван от Феликс Чуев случай. Лариса Василиева, Юрий Сбитнев, Олжас Сулейменов и други пуснали от самолета да слезе първи Василий Белов като най-млад и най-авторитетен сред тях. Василий Иванович, трябва да се признае, много приличаше на последния руски император Николай Втори. На селското затревено летище ги чакали. Много старци стоели във всекидневните си дрехи: казашки сака, галифе, естествено, без лампази, вълнено домашно облекло и галоши. И те, по думите на Феликс, виждащи излизащия от самолета Белов, паднали на колене, възкликвайки: «Толкова дълго Ви чакаме, Ваше Величество!» Как ли са се чувствали да срещнат императора, в когото са се клели?
ДУМИ НАРОДНИ…
Понякога хора, че и водещите концерти учудват със своите определения и определение на смисъла, дори духа на произведението, а понякога точният смисъл изразяват обикновените хора.
В Смоленск излезе красива, гримирана водеща и гръмко обяви: «Поемата «Василий Тьоркин», думи народни». Как би се зарадвал Александър Трифонович Твардовски, ако беше чул да обявяват за автор на произведенията му народа.
Във Вьошенская за 90-годишнината на Шолохов десетгодишно момиченце се приближи към две осемдесетгодишни старици, седящи до гроба на писателя и ги попита: «Баби, а вие чели ли сте «Тихият Дон»?» Те с учудване я погледнаха и твърдо й отговориха: «А как иначе, внуче! За нас двете най-велики книги са Библията и «Тихият Дон».
За автора това би било вероятно огромна награда.
сп. Москва, 2014
