Никола Иванов

Преди години Анна Ахматова бе казала за Борис Пастернак, че неговата слава е чудна, защото е п о д з е м н а (разр. м. - Н. И.) Тази подземна слава, за която говори гениалната руска поетеса е най-голямата възможна слава, за която може да мечтае всеки творец. Тя спохожда приживе само безсмъртните. Защото не масовата, баналната, патосната, нито медийната слава са определящи. Те са временни и нетрайни, те са от лукаваго. Евтината популярност е принципно противоположна на творческата стойност. В знаменитата си книга „Почит към литературата” Иван Динков е написал: „В челата на всички посредствени писатели е вградена плоча, набраздена от едни и същи думи. Думите: Докато съм жив, няма да умра!” И още: „В изкуството не е достатъчно да имаме значение навсякъде, а да имаме значение винаги.” Колкото повече човек е значителен, толкова повече иска да е незабележим. Правило е, че именно към творци с подземна слава интуитивно се насочват най-талантливите по-млади и ги приемат като Учители. В последна сметка само творците с подземна слава оказват влияние върху развитието на националната си литература и изкуство. Именно огромната подземна слава на Иван Динков бе едно от нещата, които ме поразиха, когато го открих за себе си.

Иван Динков е един от най-големите български поети и творци на ХХ век. Това го изричам без каквото и да е преувеличение и притеснение. Той е уникален не в общоприетия биологичен смисъл за пръстовите отпечатъци, които отличават всеки индивид, а в най-високия, най-висшия интелектуален и духовен смисъл на понятието уникалност. При някои творческата природа е спряла още в началото, при други е прекъснала работата си малко по-късно, при трети е застинала по средата, при четвърти е продължила още малко, и само при малцина е стигнала почти до края. При белязаните и обичаните Бог е довършил делото си до самия край. Спрямо Иван Динков природата е била максимално щедра, свършила си е работата до край. Бог го е белязал, посочил и погалил с обич като свое любимо изпитано чедо. Удивителното и уникалното при него бе и това, че до последните си земни години той създаваше голямо изкуство, без да се самоповтаря или самоверсифицира, без да преекспонира сходни образи или метафори, личният му критерий не се снижи и той не промени и не изгуби мярата си.

В моменти на неодобрение, несъгласие и на гняв от недостойното поведение на някои творци през годините, той бе аписал: „Мъртвите поети са в гроба, а живите - по-дълбоко.” Негова е мисълта, че камъкът е общият ни прадядо, както и че кръвта няма предговор, че „животът няма синоним” и че всички сме пепел от Освиенцим. С тези мисли той ни напомняше, че всички сме смъртни и временно на тая земя, затова трябва да потискаме злото в себе си и да дадем широко път на Доброто. Казваше също, че всички имаме нужда от милост. Разбира се, че както всичко, изречено и записано от него, тези мисли имат много по-широко и полифонично значение и носят много други послания и смисли.

Иван Динков беше машина за метафори, един безотказен и съвършен инструмент за най-висока поезия и изкуство. Още в първите си книги той въстана срещу насилието върху човека под каквато и да е форма. Неговото Слово защитава абсолютната човешка личната си територия, да я опазим от контрола на властта и вмешателството на другите, да я превърнем в крепост на собствената си съдба. Несъмнено като голям поет и писател той е единен и неделим през целия си творчески път. Защото книгите му могат да се обобщят с поантата на стихотворението „Патент”:

Който гризе решетката,
той остава жив.

Или пък с последния стих от „Победа”, който е изписан върху паметника му в Пазарджик:

НИКОЯ ПОБЕДА НЕ ВРЪЩА МЪРТВИТЕ!

С един стих той анатемосва войни, въстания, революции, инквизиции, мракобесие, диктатури, насилия, убийства, издевателства, жестокости, зверства, кръвожадност, варварство, тероризъм, атентати и всичко, което е заплаха и застрашава човешкия живот и неговата неприкосновеност. Аз не познавам подобни стихове в световната литература, с подобен тотален хуманизъм. Те са неопровержими и вечни като живота. И когато светът е готов да приеме подобни послания, едва тогава можем да бъдем по-сигурни и по-спокойни за бъдещето на човечеството. С такива стихове и с цялото си творчество Иван Динков доказа, че е поет на България и на света и техен достоен гражданин. Той бе българин до мозъка на костите си. В стихотворението си „Пролог” записа:

Така - за себе си - поет съм - български.

Но веднага в следващия стих допълваше и доуточняваше:

По дух - без жителство…

Защото без съмнение той е европейски и световен поет. Неговата лична литературна мярка бе възможно най-високата - българската, европейска и световна класика.

В поезията на Иван Динков няма да срещнем нито една чужда дума, нито една чуждица. С лириката си той доказа на всички модернисти и постмодернисти, че на родния български език, само с български думи може да се изразят и предадат и най-фините и сложни човешки усещания, преживявания и състояния. Като древен мъдрец Иван Динков изричаше неопровержими истини като безсмъртни поетични формули. Той постоянно дълбаеше в себе си и изваждаше поетични ядки, които са неразложими във времето. Неговият незаменим приятел, големият български писател Никола Радев пише за Иван Динков: „При него всичко е омесено и изригва като лава. Животът и смъртта, величието и низостта, върхът и бездната. Тази огнена лава, втвърдена на белия лист, е с непознат химически състав… Той пише поезия от нов тип, нов вид. Тя е като нов вирус и още няма антибиотик за нея.” Ще добавя, че между думите в неговите стихове прхвърчат не само искри, но и проблясват волтови дъги. Той изнамираше нов ред на думите и по този начин в неговата поезия и творчество словата придобиват неочаквани значения и допълнителни смисли. Иван Динков създаде нов поетичен език, което е неопровержимо доказателство за творческото му значение за българската национална литература. Това го постигат само най-големите поети.

В лиричната му лексика няма да срещнем думата „враг”. Защото творчеството му има за цел да обединява хората в името на личното и общо Добро, а не да ги противопоставя. Заедно с Яворов са двамата най-драматични и спазматични поети в българската класическа литература. Питал съм го дали има някаква мечта, а той ми отговори, че най-голямата му мечта е, ако може, като с хавлиена кърпа да си изтрие мозъка и да не мисли за нищо. Той не можа, а и не можеше никога да я постигне. С цялото си творчество Иван Динков ни призоваваше да облагородим Ада, в който живеем и горим и за който човеците сами сме си виновни, защото иначе не ни чака нищо добро. В разговорите ми с него е ставало дума както за най-дълбоките бездни на човешката душа, така и за най-сияйните върхове на човешкия дух. С него често сме си говорили, като сме мълчали.

Несъвместимостта му с конюнктурата бе абсолютна. Той не направи никакъв компромис в творчеството си. Казваше, че от съвест също се посивява, а стихотворението му „Рецитал” завършва с поантата:

След съвестта и стиховете
едва ли има трети ад.

Иван Динков бе един от стожерите на българската поезия и литература, един от пазителите на нейните скрижали. Той бе толкова невероятно автентичен, защото по изумителен начин и вторичното, придобитото, преминало през него, той превръщаше в автентично. При него индивидуалното и личното винаги ставаше универсално и общочовешко. На литературното поле той не се състезаваше с никой, защото си имаше лично своя писта. И защото великите поети и творци се съизмерват и състезават само с мъртвите класици. А в чисто литературен смисъл в някои отношения той беше извън литературното състезание през втората половина на миналия век. Иван Динков бе огромен поет и творец, беше поетище. Неговите стихотворения са като скулпторите на великия Хенри Мур - единни, могъщи, непоклатими, неопровержими.

Ако някой е очаквал да получи от Иван Динков еднопланов, опростен, праволинеен и еднозначен отговор на свой въпрос, то той нищо не е разбрал от него и за него, то си е оставало за негова сметка. Иван Динков просто го съжаляваше. Ако пък някой би поискал от него да му обяснява творчеството си, повече от сигурен съм, че той щеше да престане да разговаря с него.

Иван Динков нагледно доказва, че голямата поезия се създава от големи идеи, които идат направо от живота. Той бе високо ерудиран творец, но в неговите стихове и книги няма да открием книжност, чувството в тях не е обуздано от ерудицията, рутината и опита. Творчеството му сякаш ни уверява, че придобитата култура, преминала през сърцето на твореца, е още едно сетиво, с което надниква в страданието, и още един език, с който го изразява. Поезията на Иван Динков е всеобемна универсална лирика. В материал за лирическо пресътворяване при него се превръщат мъката, страданието, несъвършенствата на живота. Той бе изтъкан от поезия и болка и в свое стихотворение е казал, че „обратната страна на рана/ пак е рана - пак е болна плът”, неговите поетични каверни бяха постоянно отворени, разранени и кървящи. Иван Динков бе гениална индивидуалност на поет, но и на личност. При среща с творци от величината на Иван Динков не толкова читателите, а преди всичко литературната критика и наука усеща както своето призвание, така и своята мъка и вечна неудовлетвореност. Тепърва литературната наука ще си блъска главата над забележителното му творчество, ще го тълкува, анализира и разгадава.

Като всеки велик творец и Иван Динков бе изпреварил и продължава да изпреварва времето си. В този смисъл в мигове на самота в стихотворението си „Календар” той споделя:

… думите ми някъде, отвъд, напред,
хълцат като пингвини на дрейфащ лед.

И ние трябва да извървим пътя до неговите думи, за да ги достигнем. Защото не той, ние имаме нужда от неговите думи.

След 1989 година Иван Динков съвсем заслужено получи всички най-стойностни и значими Национални литературни награди. Но през годините той неизменно имаше най-високата литературна слава - „подземната”. Най-талантливите млади го приемаха за Демиург и Учител по поезия и го боготворяха. Иван Динков се бе родил велик поет и творец, живя и твори като велик поет и си отиде от този свят като велик поет и творец.

Достатъчна част от творчеството на Иван Динков вече е станало неразделно от безсмъртната и велика висока българска класика. Поезията му, „Почит към литературата”, блестящата му новаторска проза са сред най-доброто, сътворено в българската литература. С творец като него би се гордяла всяка национална литература.

В настоящия сборник „Почит към Иван Динков” са събрани стихове на поети от неговото и следващите поколения, посветени на големия поет и творец, или пък появата им е провокирана от негови стихове или мисли. Убеден съм, че всеки от тях по свой си начин си го открил и по някакъв начин почувствал, че е от сходна творческа кръвна група с него. Разбира се, сборникът няма претенции за изчерпателност, защото съм уверен, че има още немалко стихотворения, посветени на Поета. Тук са само тези творби, които са известни на съставителя или са предоставени по покана от самите автори, за което им благодаря.

Всеки от тези поети по някакъв начин, по своему е общувал с поезията и книгите на Иван Динков, докоснал се е и домогнал до великото му изкуство, бил е разтърсен. Дълго е общуването с изкуството на Иван Динков, защото той не е творец, до чиято поезия може да се докоснеш без усилия. Срещата с неговото изкуство не може да остави безразличен всеки, който е предразположен и има сетива за високата литература. Този огромен и труден поет не е масов, поети и творци от неговата величина не могат да бъдат масови. Те са творци за народа, не за населението. Чрез своето изкуство те увеличават броя на народа и намаляват количеството на населението. С творчеството си те превръщат част от населението в народ, защото го издигат. Белински казва, че не Гогол трябва да слезе при масите, а хората трябва да се изкачват и приближават до Гогол.

Най-характерното, отличителното и обобщаващото, което се забелязва от пръв поглед е фактът, че няма кухи патосни, сълзливи и захаросани стихове. Ясно личи респектът, който авторите изпитват към Иван Динков. Независимо от времето на написването на творбата всеки се е стремял максимално да се самопостигне като поет. Защото творбата, посветена на Иван Динков не може да бъде в дисонанс с неговото лично творчество. И защото влиянието на един голям поет и творец върху следващите поколения не е само чисто литературно. Той влияе и със своето гражданско поведение, нравственост и морал

В книгата са включени творби както на утвърдени в националната ни литература поети, така и стихотворения на по-неизвестни, но безспорно талантливи автори. Има и поети, които са изразили преклонението си пред Поета, като са му посветили по няколко стихотворения. Общуването с изкуството на Иван Динков изисква сериозни усилия, никак не е лесно, защото това е труден поет и творец и този факт говори за нивата и възможностите на посветилите свои творби на големия поет. Всеки, който се е решил да посвети творби на Иван Динков знае, че на него не могат да се посвещават случайни стихотворения и текстове.

В „Споделено за Иван Динков” са включени мнения и оценки за творчеството на поета на изтъкнати литературоведи, литературни критици и историци, поети и писатели, на съпругата на твореца Белла Цонева-Динкова, споделени в статии или във филма за Иван Динков „Навътре в камъка” по сценарий на проф. Златимир Коларов и режисьор Валентина Фиданова-Коларова.

„Почит към Иван Динков” завършва със сценария за филма „Навътре в камъка”, който естествено се вписва в книгата, защото изразява оценката, отношението и почитта на сценариста и режисьора към големия творец и е още един поглед към неговото изкуство. Това е още една, сценарна и кинематографична гледна точка към личността на Иван Динков и неговото велико изкуство.

„Почит към Иван Динков”, СИЕЛА, София, 2013 г., подбор, съставител и редакция Никола Иванов.