Стефан Станчев

Поетът на поколение български писатели, което дойде непосредно из знаменитата четворка около Д-р Кръстев и обнови, както бележи покойният Боян Пенев, българския литературен език и стил.

Като приемаме мисълта на същия, че след Яворов, у нас, стихотворната техника се подава на лесно овладяване (техниката на стиха, обаче, не открива още поезия!), ние, наистина, можем да установим един особен кръг, в чиито предали се развива формална поезия и формална литература, въобще мястото на Иван Карановски трябва да търсим, именно, в това ядро.

Съвременник на големите ни поети, с усет за класично преобразяване, поетът живее от своите ранни дни с блян по онази поезия, която бликна и завърши във Франция като парнасизъм, за да подхрани възхождащия символизъм на Верлена.

Знае се, че след Юго, Теофил Готие превърна художествеността в цел, предшествуван от Теодор де Банвил, чиито рими особено лесно струят и приличат на забавни шеги. Леконт де Лил, обаче, иде като ваятел, който спокойно наблюдава и изучава предмета на своето настроение, на своите чувства и видения и постига „обективиране на лиричното чувство”, тъй характерно подчертано в сборника „Parnasse contemporain”, що става знаме на стихотворство, наречено парнасизъм.

И ако до известна степен Вини заличава собственото „аз” в поезията, Лил смогва да го скрие зад любовта към формата, зад съвършената техника, зад изкусното майсторство. На тази обективна поезия темите са исторични, философски и общочовешки (не на „азът”) и за тази поезия Густав Лансон намира следната обосновка: Правилно погледнато, поетът не е длъжен да мисли. „Понятията: „безусловна художественост”, „пълнозвучна рима”, „безчувственост” (боева дума на Лил в споровете около неговото изкуство), „безличност” и „непогрешима техника”, стават естетични начала, зад които прозира основата на това чисто формално движение във френската поезия.

Но то можа да създаде и образцови творби, между които сонетите на Ередиа и днес привличат със своята изящна скулптура. Из парнасизма зазвуча и музиката на стиха, като неделима същност на лиричното чувство и парнасистите напомниха на света, че формата в поезията ще бъде винаги траен белег за живот през вековете.

У нас, обаче чист парнасизъм не се разви и няма, макар влияния и образци да срещаме. Такива безспорно, носи и поезията на Иван Карановски, което се посочва и в предислова на книгата му. Страж на класичния идеал за съзвучие между форма и съдържание, поетът не е нито чист новокласик, нито чист парнасист, какъвто йена да ни го представи писачът на предислова, но върху предметността на творчество му истината е приемлива и се подчертава основателно от стихотворенията на поета.

Тази предметност у Карановски, обаче, не го представя тъй добре, както романтичния чар, що носят творбите му. И ние смятаме, че поетът е по-малко парнасист, а повече романтик. За да бъдем добре разбрани, трябва да допълним, че парнаското начало у Карановски се очертава в почти всички негови стихотворения, но същевременно лиричното чувство приема в преображенията на поета романтичната отсянка, която по-силно действува на въображението, подчинява го и го поставя в света на лунните
светлини.

Наистина, поетът строи формата с усета на парнасист, но същественото, което се получава е чистия лиризъм на романтично чувство, ведно с простотата на изживяването. И ако парнасизмът облагородява формата, романтиката опростява настроението и прави от поезията на Карановски цветна леха в литературата ни.

Природата е основен мотив в поезията на Карановски. Тя осеня всяко негово стихотворение от „Първи стихотворения” до „През разтрозите на времето”. Отклик на природата, поезията му е отклик и на сърцето. И затова в някои от творбите му преминава „тихият стон на скръбта” особено характерно изразен в „Защо?”, „Есенни напеви”, „Мълчанието на липите” и в други стихотворения. Тази сърдечност поетът утвърждава и в своя art poetique „Ясният стих”:

В света - пустиня мъртва
За лунните мечти -
Цветът на света жертва
Безсмъртно ще цъфти.
От ручея сърдечен-
Кристален, светъл, тих,-
На вечността обречен,
Избликва ясний стих.

А това утвърждаване на поетската истина най-добре говори за романтичния облик на поезията му, проста и непринудена изповед, лишена от преднамерени търсения, в името на поетически естетизъм.

Може би, в тази смисъл, неговото творчество днес се явява скромен показалец за съдържанието на всеки поетически опит. Поезията е „светла книга”, чиито звуци излитат из гласа на сърцето („Гласът на моето сърце ми рече”). Върху тази предусловка и ние твърдим, че творчеството на Карановски е пропито с романтичен лъх, що му дава движение, що превръща стиха в преживелица, що трепти в някои песни тъй вълшебно.

Поетът, обаче, често изменя на сърцето си и едва ли не става роб на формата, която го увлича в строежа на строфата и затова голяма част от стихотворенията му носят явни формални недостатъци „Освежителен епизод” както означава авторът на предислова, в поезията на Карановски е кржпьтъ от песни, наречен „Горски цветя”.

Народопесенното изобразяване е сгодно на поета, то го увлича в мира на романтиката и му разкрива дверите на простотата, тъй близка до „Самодивска китка” на Кирила Христов. Тези песни са непосредно лирични и топли и читателят често се връща към сладостта им. Явни наклони към чист парнасизъм имат песните от кръга „Светлата книга”, както и много стихотворения от другите кръгове с песни.

Но това, което Карановски най-интимно дава на читателя, е искреното чувство („искрения зов небесен”) що заразява с чистота и първичност, що ни връща към спомена за лунното време, що ни нашепва за „безименното страдание”.

А тази простота в поетичното преобразяване у Карановски е нещо само по себе трайно и нерушимо. И неговите песни ще се четат и след нас, от онези хора, които могат да отделят зърното от плевеля.

—————————–

Иван Карановски, Пълно събрание стихотворения, София, „Творчество”, 1934 г.

сп. „Гребец”, бр.7-8, 1935