Владимир Шумелов

13-тата стихосбирка „Машина за чистота” на Йордан Атанасов излезе по повод 70-годишнината на автора и има антологичен характер с „избрано” от предишните му книги. Това, което писах преди 16 години за стихосбирката „Вода, пясък и дух”, важи с пълна сила и днес за неговото поетическо творчество. Но не само за него: „Художествената практика и „деятелността” при Й. Атанасов вървят ръка за ръка, споени от възрожденското начало, пример за което е вестникът му „Литературен глас”. Особено големи са литературните и обществени заслуги на Йордан Атанасов по отношение на Стара Загора - чрез личното си творческо дело и журналистическата си активност, както и последователност в списването и издаването на в. „Литературен глас”, той съсредоточи в града високата литература от цялата страна и чужбина, показа на България и света чрез медията си и поетичните антологии за Ст. Загора и селото на поетите Драганово, че Стара Загора е един от уважаваните литературни градове на България.
Антологичните представяния не винаги са концептуално премислени, и това е основна трудност при организирането репрезентирането на поетическия материал. Фактът, че в случая книгата е концептуално изградена, говори най-малко поне за единността, монолитността на форма и съдържание, които вървят ръка за ръка при неговите книги; че общи идеи и теми преливат и се допълват от книга в книга, оформяйки в крайна сметка образа на един уникален български поет със завидна култура и житейски опит. Както пише Кънчо Великов: „Една разтърсваща, модерна поезия. Същевременно топла, близка до сърцето на обикновения човек…” Всъщност за поезията на Данчо са писали мнозина - Владимир Свинтила, Стоян Каролев, Кирил Попов, Пламен Анакиев, Атанас Капралов, Атанас Мочуров, Благовеста Касабова, Снежана Иванова, Мариета Иванова, Михаил Тошков, Здравко Пеев, Константин Еленков, Велин Георгиев и др., критически редове за неговото творчество ще срещнем и в отделни авторски критически книги - на Кирил Попов, Владимир Шумелов… Всички те са единни в това, че тази поезия е от „висока класа” и дава „сериозни обещания за българската поезия въобще”; че „съдържа големи, не винаги весели, но убедителни истини за времето, в което живеем”; че характерните й черти са „краткост, никакъв мелодраматизъм, сдържаност на трагичните интонации”; че „авторът има наблюдателно око за делничния живот, за детайлите на видимия свят”, като „умее да върви от конкретните наблюдения и впечатления към духовното, „идеалното”; и не на последно място - тук откриваме истинската човешка и творческа същност на поета и писателя, почиваща върху здравата нравственост, възпитана от хората, свързани със земята, и философските прозрения на твореца и омъдрялия вече човек, приел „върховното изпитание”, „саможертвата в името на поезията”.
Структурно погледната, стихосбирката на Й. Атанасов не излиза от класическата антологийна поетическа схема - цикли, основавани на преходни етапи в писането на поета, на важни житейски/творчески бази и топоси в изграждането на неговата поетическа вселена; така погледнато, виждаме циклите „Машина за чистота”, „Живот”, „Кръст”, „Балканската линия”, „Свободата не…”, „Посвещения”, предходени от интрото „Поезия”. Те са логически обосновани и следват логиката да представят една „избрана” извадка от Йордан-Атанасовата поезия в определени темпорални граници, включвайки стихотворения от книгите му и поеми - „Душата се завръща”, „Балканската линия” и „Не се побра в бесило, нито в песни”, посветена на Апостола. В този поетически паноптикум се вклиняват дори тристишията на поета в раздела „Свободата не…”, стегнати закономерно от началното (не)тристишие „Лято” и финалното - също (не)тристишие „Зима”.
Очаквано, антологията „Машина за чистота” се открива от програмното „Поезия”. То е очаквано и откъм класическата трактовка за поета и неговия генезис и мисия: „лудост”, „тайна”… - метаморфоризиране на действителността, която в последна сметка е „недостижима”; но и облъхнато от лекия дъх на пароксизъм по именно тази недостижимост. Това е оня творчески пароксизъм (по-скоро самоирония и скепсис), познат ни само от големите поети и творци.
Всъщност цикълът „Машина за чистота” открива книгата, което не е случайно. Ще се самоцитирам (с извинение): „.. А защо „Машина за чистота”? Защото едноименното стихотворение метафоризира едно от най-важните качества на поезията - стремежът й към морална и естетическа красота и чистота в отношенията между хората и в отношенията им към заобикалящото ни.” Това е темата на тази стихосбирка и тя е защитена блестящо в различните й цикли. Книгата на Йордан Атанасов е критична и самокритична, иронична и самоиронична към себе и другите - тя търси духовните измерения на грозната вселена, която обитаваме, но е и сантиментална към онтологията понякога, романтически облъхната от мечти за по-добро настояще и светло бъдеще. И тази дихотомия е парадоксална в смисъла на Зеноновите парадокси (като този със стрелата); тя крие в себе си непостижимостта на безкрайността, на естетическия идеал за красота и добро.
Извън патоса на словата по повод поезията на Атанасов, на преден план изпъква неговата „Далчевска естетизация” (ако използваме заглавието на статията на Кирил Попов за поета в книгата му „Стилуети”, С., 2006). Става дума не просто за акцентиране/имитиране на „предметността”, на „предметния свят” в стила на Далчевата естетика, а за осъзнато отношение към мисията на твореца и нещата от живота (вж. тук стихотворението „Монолог на човека, който лепи афиши” с посвещение на Далчев от цикъла „Посвещения”, но и на много други места). Едновременно с това съзираме дихотомията, за която по-горе стана дума: „Вдъхновяват ме виталността, светлата дъга и въобще нещата от живота.”, казва поетът в свое интервю, допълнено с тристишието:

Старица отбира шишарки,
Аз - думите.
Все за разпалки.
                 (от цикъла „Свободата не…”).

Или както казва Стоян Каролев: „Във всеки случай Йордан Атанасов има наклонността и дързостта да съединява, естетизирайки го, непрегледното, отблъскващото с красивото и привличащото…”. (В скоби бих допълнил - отново прочетете стихосбирката „Прозорец” на Ананас Далчев, за когото Здравко Недков пише: „[поетът] изоставя символа с неговите неясни граници и възвръща на душата нейната еднозначност като единствено средство, което може да предаде многообразие на материалния свят”.)
Разбира се, не бих спрял до определени естетизации, защото една антология обхваща по-голям периметър от авторски търсения, включително извечните и винаги актуални теми - за неизменните житейските радости и проблеми, за красотата и величието на природата, за любовта и приятелството, за рода и родината, за свободата. Разбира се, многоточието след цикъла „Свободата не…” у Данчо не е релативизъм; той ни оставя да допишем строфата по един наш начин, който ни отвежда по-скоро към питагорейската космологична хармония и един поетически поглед към т.нар. онтология. Но това е релация, която има изключително етичен характер в трактовката на свободата в поезията му.
По времето на соца в предприятията висяха такива емайлирани табелки под триъгълното червено знаменце „Цех първенец” (но всъщност навсякъде): „Хигиената е мярка за културата на човека”. „Прекрасен надпис за банята, в която ще се къпе един културолог като мен - пише в един постинг на Blog.bg от 15.09.2006 г. - Просто умирам за тия лозунги… Не че в този няма доза истина. Но все пак от него човек може да си направи извода, че колкото по-често се къпе един човек, толкова е по-културен…” „Машина за чистота” е метафора на хигиената - духовна и физическа, която търсим в живота около нас; в живото и мъртвото, одушевеното и неодушевеното, духовното и сетивното. Но тази „машина” е и етичният и естетически коректив, „монтиран” свише у всеки от нас. А поетът понякога е „Бог от машината” (Deus ex machina) и по-често разпънатият „между нищетата и духа”, „но по-близо до Бога” скептик, който казва: „А си струва рискът -/ Истината пред славата! / Красотата ли?! - / Тя - отлага да спаси света…” („Поет”).
„Машина за чистота” е самата поезия в сакралния й образ на себеизява на Аза и опознаване на света, на дирене на пътища към другите и себе си, на своята Душа. Неслучайно поемата „Душата се завръща” финализира тази антология. Наративът на това поетическо пътешествие-завръщане към себе си, рода и корените, към Родината, е една кратка (авто)биография на лирическия Аз и неговия род. Тя преминава през десетилетията, географията и обществените катаклизми, за да се утаи у дома - „при гроба самотен на мама”; тогава душата на поета „ще мълчи, изпълнила своята мисия…”. Една тема за равносметката, преклонението, обичта и завръщането, която в края на стихотворението „На гроба на мама” звучи така: „И вместо сълзи капки от восък се стичат…” Великолепно в своята тиха трагичност.

Йордан Атанасов. Машина за чистота. Ред. Пламен Анакиев, ИК „Огледало”, С., 2013.