Ерик Линдегрен

превод: Надя Кехлибарева

Някъде в самите нас сме вечно заедно,
някъде в самите нас се съхранява вечно
               любовта ни.
Някъде,
         о, някъде
заминали са всички влакове, часовниците до един
                  са спрели:
някъде в самите нас сме вечно тук и в този час,
вечно свързани в смущение, във обърканост
                  взаимна -
чудото внезапно ние сме на променливото и на
                  приказното,
пенеста вълна сред океана, пламък от цъфтящи
                  рози и от сняг.

Някъде в самите нас, където костите са побелели
от мъчителната жажда на търсачи и на
                 колебливци,
тъй заети да отричат простия естествен ход на
               всичко
               и печат да слагат върху всяко отклонение -
               ах, облак утешителен! -
някъде в самите нас, където
костите са побелели и се срещнаха миражите,
сигурност далечна се издига, както над вълни
                вълната,
ти оглеждаш нашата самотност, както и звездата
                отразява
                във вълните своята,
аз оглеждам близостта ни, както и звездата
                отразява
                във вълните своята -
блянът всеки път оставя маската да падне и
                приема твоите черти,
ти ми се изплъзваш скръбно,
за да се завърнеш,
за да се завърнеш пак при мене,
по-дълбоко, още по-дълбоко в нас самите,
все по-истинска.