Мери Оливър

превод от английски: Люба Александрова

УТРИННО СТИХОТВОРЕНИЕ

Всяка сутрин
светът
се ражда.

Под оранжевите
слънчеви лъчи
струпаната пепел
на нощта
се завръща по листата
и по клоните високи.
Като черна дреха
с изрисувани по нея острови
от летни лилии
езерата се откройват.
Ако твоята природа е
щастлив да си
покрай меките пътеки
с часове
надалеко ти ще плуваш

твоето въображение навсякъде
ще каца.

Но ако душата ти
тръна
по тежък от олово
в себе си дълбоко
носи
и което си способен да направиш
само е да продължиш да стъпваш тежко -
в най-дълбокото у тебе звяра
още вика
че за него е светът и негов -

всяка сутрин
всяко езеро със светналите лилии
е щедра
чута и откликнала молитва

все едно
дали ти някога на щастие си се надявал,
все едно
дали ти някога си смеел да се молиш.

МОЛЕЙКИ СЕ

Не трябва да е
ирис син, могло би
траур в безучастна орис или пък
шепа камъчета;
внимавай само, след това

ти думи няколко в едно скърпи
не се опитвай да ги усложняваш,
то не е състезание,
а само

едно предверие към благодарност
към тишина,
в която друг глас може би говори.

ПРАТЕНИК

Моята работа е да обичам света.
Тук слънчогледи, там колибри -
на сладостта търсачи равни.
Тук бухнала мая; там сини сливи.
Тук мида надълбоко във шарения пясък.

Износено ли е палтото ми? Обувките ми стари?
Не съм отдавна млада, полуперфектна ли съм още? Нека да пазя
моя ум за онова, което е значимо,
което мойта работа е,

което главно си остава
и още
на учудване ни учи.
Луната, Ралицата.
Овцата как пасе и пашата.
Кое най-вече радва, щом всичките съставки тук са,

коя е благодарността, която сърце и ум, и дрехи,
следва да отдават,
устата, от която радостта си да получи
молеца, мушитрънчето, изровената спяща мида,
повтаряйки на всички, отново и отново,
какво е да сме живи, да сме живи.

КОГАТО ИДВА СМЪРТТА

Когато идва смъртта
подобно гладна мечка в есента
когато идва смъртта и взима всички лъскави монети от своята кесия

за да ме купи,
и сетне я затваря и захвърля;
когато смъртта идва
подобно дребна шарка;

когато смъртта идва
като айсберг между лопатките,

искам да престъпя през вратата, изпълнена със любопитство, чудейки се;
каква ще бъде, тази къщичка от мрак?

И затова аз гледам на всичко
като на братство или сестринство,
и виждам времето единствено като идея,
и смятам вечността, отвъдния живот за някаква възможност,

и за живота поотделно като за цвете мисля,
за нещо тъй познато
например полска маргаритка, и като нещо рядко,

и всяко име, музика в устата ни, води към
цялостната музика, към тишината,

и всяко тяло храбър лъв е, и нещо
скъпоценно за земята.

Когато се приключи, да кажа искам: в живота, моя целия,
невеста бях, за удивлението и възторга бях омъжена.
Бях младоженец, света поемащ във ръцете си.

Когато свърши, не искам да се питам
дали направих от живота си отделност някаква, реалност.
Не искам да откривам себе си въздишаща, уплашена
или препълнена със доводи.

Не искам да приключа просто с този свят,
бидейки само негов посетител.

МАРГАРИТКИ

Възможно е, допускам някой ден
че ще научим всичко
което има да се учи; светът какво е,
какво той значи, примерно. Аз мисля, че е като да пресичам
през лятото полетата - едно след друго,
и присмехулникът да ми се смее, както
достатъчно позналият и знаещият или доволният от малкото,
което знае. Стихът, поезията раждат се
от знаещото търсене; то трябва да превключи тишината,
от отговори атакувана внезапно. Наместо, ох, да чува свойта дива, хаплива,
нежно бълбукаща, безспирна безответност.
В нозете ми сияят бели венчелистчета, на маргаритките
центрираните малки слънчица,
техните - ако не сте против така да кажа - сияят техните сърца.
Разбира се аз може да греша, и може би сърцата им са бледи,
тесни и скрити между корените. Какво ли знам?
Освен това: само по себе си блаженство е да вземаш, каквото ти се дава
и ясно да го видиш; и слънцето какво охотно осветява;
например - мисля си това
когато клякам долу, не да откъсна, да се трогвам просто -
как си подхождат маргаритките с полето и
как полето си подхожда с тях..