АЗ БДЯ
АЗ БДЯ
На паметта на Христо Ботев
Аз бдя, аз тръпна ден и нощ, Родино свята,
над теб - над твойта участ тръпна аз,
защото сам не знам що носи теб съдбата,
какво ти носи всеки час!
Защото аз не знам какво те утре чака:
венец след подвиг нов, велик,
или над теб на робство черно вий се мрака
и дебне твоя ведър лик?
И ти - робиня… Не! Далеч от мен, о, Боже,
далеч от мене хулна реч:
робиня нивга ти не си била, не може
такава ти да бъдеш веч.
Робиня нивга ти не си била: на Вола
не роб почива, майко, там,
не робски лоб стрела е вражеска пробола,
а горд борец с завет голям!…
И аз все тръпна ден и нощ, Родино свята,
над теб, над твойта участ, ден
и нощ, защото знам - широка е земята,
но как е чужда тя за мен!…
АЗ СЪМ ПАЛЕЩОТО СЛЪНЦЕ…
Аз съм палещото слънце,
ти - неземно хубав цвят,
Бог - небето… Аз и ти сме,
аз и ти сме целий свят…
Дойде утро - аз изгрея,
все по теб унесен в блен
и целувам ти сълзите,
лени цяла нощ по мен.
Ти през нега стан извиваш,
аз горя през целий ден.
Дойде вечер - страстно жадна,
огнен ти изпращаш мен.
В сън унасям жадни взори
сред огньове - разделен,
само теб в съня си виждам,
грял за тебе целий ден.
Виждам теб - неземно тръпна,
тръпен съм и впламенен,
цяла нощ да чакаш мене -
мен и моя слънчев ден.
Аз съм палещото слънце,
ти - неземно хубав цвят,
Бог - небето… Аз и ти сме,
аз и ти сме целий свят…
БЪЛГАРКАТА - МАЙКА
Единствен имам сина по бранните полета.
Къде е той сега и как е аз не знам,
но моята душа от скръб не е обзета -
по него да заплача било би ме срам.
Защото зная аз какво се дълг нарича
към майка - Родина, що значи родна чест…
О, нека плаче таз, що своя син обича
по-силно от рода си, тя нека плаче днес.
А аз скръбта си горка с радост ще заменя -
щастлива, че отгледах смел и храбър син,
син, който брани гордо земята си рождена…
Аз няма да заплача, макар че е един!
И чуя ли, че е загинал във борбата,
в жестоката борба със подлий враг - тогаз
смирено ще целуна на родний край земята.
И… може би… тогава заплакала бих аз!
ДЕН ПЛАДНУВАХ НА ПОЛЕТО…
Ден пладнувах на полето
с весели другари,
както всяка нощ и таз ме
пак при нея свари.
Ден с другари - нощ тъмнило,
нощ със нея ден е.
Боже, дните дай на други,
нощите - на мене.
ЗА РОДИНАТА
Веднъж попитах аз сърната:
- Не ти, не ти ли веч додея
да скиташ вечно из гората,
или не знаеш, че зад нея
поле разстила се безбрежно,
поле цветисто кат градина?
Сърната пръхна и продума:
- Гората любя толкоз нежно,
защото моя е Родина.
*
Попитах чайката: - Морето
защо обичаш толкоз ти,
или не знаеш под небето
че има други красоти?
Или не знаеш?… - Но додето
да свърша реч, политна тя
и волно-горда над морето
безбрежно в миг запя:
- Че греят дивно небесата,
брегът че хубав е аз знам,
но знай - за нищо на земята
не ща морето аз да дам.
*
Попитах себе си: - Защо ли
обичам таз страна, която
на мен отреди зли неволи
и в мен погуби всичко свято,
в която страдам и линея
ей тридесета веч година? -
Неволно рекох: - Любя нея,
защото моя е Родина!…
ЗАВЕТЪТ НА ДЕДИТЕ
Един завет оставили са нам дедите -
велик завет, написан с кървав меч:
- „Деца, на родний край пазете си земите
от подъл враг, кат зеницата на очите
бранете ги от близо и далеч!…”
И тоз завет на миналото грял е в дните
кат дивен фар, и вожд той бил е драг
на всички тез, кои загинаха в борбите
за род, за родна чест, презрели суетите
на грешний свят, презрели бащин праг.
И не ли той под родно знаме днес войските
събира пак? И не ли тоз свещен
завет на всички тям сгрява им душите
и вика ги в борба неравна със вразите
без жал да мрат за бащин край рожден?…
Един завет оставили с нам дедите -
велик завет, написан с кървав меч:
- „Деца, на родний край пазете си земите
от подъл враг, кат зеницата на очите
бранете ги от близо и далеч!…”
И БИХ ЖЕЛАЛ ОРЕЛ ДА БЪДА АЗ…
И бих желал орел да бъда аз…
О, Боже, да бях орел,
орлица бих залюбил, и тогаз
как сретно бих живял…
На връх скалист, унесен вечно в блен,
гнездо бих свил. От яркий небосклон
лъчи откраднал бих - сам лъч роден -
издигнал бих на мойта мила трон.
И литнал бих - кат вихър отлетял -
към юг честит. От палма и от нар
венец бих свил и бих го, бих го дал
орлици в дар.
А в късна нощ - вълшебници звезди
кога блестят, кога Балкана пей -
прегръщал бих я лудо до гърди…
Ей, бурна младост, тъй ми се живей!
КАКВО СА…
- Какво са, о татко, в небето звездите,
що греят тъй дивно на модрия свод?
- На мъртвите те са, о сине, очите -
на всички, умрели за своя народ.
- Какво са, о татко, в полето цветята,
що никнат тъй нежно под летния зной?
- На мъртвите те са, о сине, сърцата -
на всички, които умират във бой.
- Зефирите, татко, какво са - лъките,
що лъхват тъй чудно и милват весден?
- На мъртвите те са, о сине, душите -
Бродящи да найдат дома си рожден.
- А слънцето, татко, какво е тогава,
туй слънце, що грее над родния кът?
- То сине невръстен, онази е слава,
що всеки безсмъртен оставя след смърт…
НА ЮГ СИ ТИ, НА СЕВЕР АЗ…
На юг си ти, на север аз -
в очи ти черен плам блести,
а мен побива леден мраз
и леден вой над мен ехти.
На юг си ти, на север аз -
там тихи нощи, мир, гори
и ярко слънце, и зари,
а тук е буря - леден мраз.
На юг си ти, на север аз -
лъки зелени в юг растат
и рози али там цъфтят,
а тук, на север - леден мраз.
На юг си ти, на север аз -
честит е твоя южен блян,
а мен побива леден мраз,
а мене чака гроб студен.
НЕ ЗАВИЖДАМ, ЧЕ ТИ ПЕЕ…
Не завиждам, че ти пее
всяка вечер славей песни,
редом с тебе че сияят
цяла нощ звезди небесни.
Не завиждам, че - неземен -
земна хубост не остави,
нито, Месечко, че тебе
не един поет те слави.
Но завиждам ти, че всяка
лятна нощ ти милваш нея -
мойта дружка - по която,
Месечко, аз луд лудея.
РОДИНА
Широк е божи свят - земята неизбродна…
В безгрижна младина къде ли аз не бях?
Далеч, далеч от теб, земя свещена, родна,
къде не скитах аз?… Но никъде подобна
на тебе не видях…
На миналото дните редят се ден след ден…
Аз спомням си - кога дете незлобно бях,
как с връстници другари по твоя Лаг зелен,
разтлал се край водите на Искъра студен
по цели дни играх.
И привечер, когато над девствения Лаг
допява чучулига, унесена във блян,
и вили се загонят по стихналия бряг, -
аз спомням си как мама на бащиния праг
очакваше тя мен.
И ясно в паметта ми, запазени до днес,
очите премалели на татка виждам аз,
кога с игла в ръката под сенчестия брест-
до къщната ограда - изкарваше със чест
и с мъка хляб за нас…
От детството безгрижно, дори до днешен ден,
какви ли не картини пленяват моя взор!
На Рила замечтана ей върха замъглен,
под него езерата, по-хубави от блен, зад тях гори от бор…
Широк е божи свят - земята неизбродна…
В безгрижна младина къде ли аз не бях?
Далеч, далеч от теб, земя свещена, родна,
къде не скитах аз?… Но никъде подобна
на тебе не видях!
