Валентина Коростельова

превод: Тихомир Йорданов

Снегопадът със космата
лапа пръска снежен прах.
Аз на сън извиках: “Тате!”
И след него отърчах.

Но неща, за мене важни,
не ми даваха покой.
Исках да му ги разкажа.
Исках да ме чуе той.

Тичах, тичах, но далече
той потъваше във мрак.
И се плашех аз, че вече
няма да го видя пак.

Съмна се. Денят, накратко,
в стих и птица зацвърча.
… Но аз в този сън след татко
не преставам да търча.