Мери Оливър

превод от английски: Люба Александрова

КОГАТО СПЯХ В ГОРАТА

Помислих, че Земята си ме спомни,
тъй нежно и приветливо ме взе,
подреждайки полите тъмни,
джобовете си, пълни с лишеи и семе.
Заспах тъй както никога преди -
полегнал камък в речно лоно,
а между мен и белите проблясващи звезди,
са мислите ми само, плуващи
подобно нощни пеперуди
сред клоните на съвършените дървета.
Аз слушах цяла нощ край мен царствата малки
дишащи, и насекомите, и птиците,
заети своето да вършат в тъмнината.
Като че във вода, аз падах и се издигах цяла нощ,
в борба със ясната си орис. До сутринта
поне дузина пъти се скривах и се губех
във нещо много по-добро.

ДИВИТЕ ГЪСКИ

И не е задължително да си добър,
и не е нужно, разкайвайки се, на колене да изминаваш
стотици мили през пустинята.
Ти само позволи на тялото си чувствено
с инстинктите си
да обича.
Ти отчаянието свое ми разказвай и аз ще ти разказвам моето.
Докато битието продължава.
Докато слънцето и капките прозрачни на дъжда
пресичат ширинето,
над прерии и плътни дървеса,
над планини и над реки.
Докато дивите гъски, високо, в чистото небе,
поемат към дома отново.
Какъвто, който и да си, самотен или не,
на твоето въображение светът предлага себе си,
зове те като гъските отлитащи,
пронизващи, вълнуващи,
огласящи отново и отново къде си ти
къде е твойто място
в семейството единно на нещата.

ПЪТУВАНЕТО

Един ден вече знаеше
какво е нужно да направиш и започна,
при все че гласовете край тебе
неспирно викаха, крещяха
съветите си злостни,
при все че къщата започна
да трепери
и ти усети познатото напрягане
на остарелите си глезени.
„Живота ми ти оправи!” -
крещеше всеки глас.
Но ти не спря.
Ти знаеше какво е нужно да направиш,
при все че вятърът дълбаеше
със острите си пръсти
в най-дълбокото,
при все че ужасяваща бе тяхната печал.
Бе вече доста късно,
нощта бе дива,
със клони паднали и с камъни
осеян пътят.
Полека-лека,
ти гласовете им зад себе си оставяше,
звездите засияваха
през облачни завеси,
от нейде идваше глас нов,
когото разпозна -
той беше твоят собствен,
той беше твоят придружител,
когато ти прекрачваше дълбоко,
все по-дълбоко в битието,
решен единствено да правиш
това, което можеш -
решен живота, който можеш,
да спасиш.

ЛЮБОВНА ПЕЧАЛ

Любовната печал. Сега е твоя, и трябва
да се грижиш за онова, което ти се дава.
Реши косите й, с палтото мъничко й помогни
и дръж ръката й,
особено когато улицата прекосявате. Защото, помисли,

какво е, ако я загубиш? Тогава себе си ще натъжиш;
и нейното изпито личице, безсънието нейно
ще са твои. Грижи се, челото й докосвай, да не усеща

себе си съвсем сама. И се усмихвай, да не забрави тя
изцяло света преди урока.
Търпение с охолството. И никога не я лъжи,
не я оставяй за момент
сама със себе си, което изоставяне е може би
отново. Тя странна е и мълчалива,
понякога неуправляема, помни, дете е.
Забавни случки може да се случат. И можеш ти да видиш

разхождайки се двете с нея
във утринната светлина, как
се отпуска тя полека; оглежда се
започва да пораства.

МАЛКА НОЩНА КУЧЕШКА РАПСОДИЯ

Обърна бузата си срещу мен
и кратко, изразително излая.
Когато се събуждах, или събудена почти,

по гръбче се обръща, навирва лапките
във въздуха,
с очички тъмни и пламтящи

„Кажи, че ме обичаш”, казва.

„Отново ми кажи и пак.”

Възможна ли е заповед по-сладка? Той пита, пита
все, отново.
И аз му казвам - все, отново.

ПАМЕТЛИВА

Всеки ден
аз чувам или виждам
нещо
което малко или повече

с наслада
ме убива
което ме оставя
като игла

в купа сено
от светлина.
Та затова съм аз родена -
да гледам и да слушам

да се губя
из този нежен (деликатен) свят -
все повече и повече
на радост
и възторзи

да се уча.
Не, не говоря
за изключителното

за страхливото, ужасното,
екстравагантното -
но за познатото,
нормалното, най-скучното,
за делничното.
О, ученико мил,
си казвам аз самата
с какво и как да ти помогна

освен да помъдряваш
с учители такива
като тези -
естествената светлина

на този свят,
и блясъка на океаните,
молитвите прошепнати навън
в тревата.