Марко Марков

ВТОРА ЕПИТАФИЯ НА КЕНИС,
II ВЕК ОТ Н.Е., ФИЛИПОПОЛ

Питаш ме ти, който минаваш оттук,
искрен човек си, щом над смъртта си надвесен,
сторен от памет, от болка,
                                  от звук
на прощална, люлчина песен,

питаш ти тази нераждаща твърд,
защото не влязох в тежкия градски регистър,
как да бъдеш живот
                         след нечакана смърт -
и си хубав, достоен, бистър,

питаш ме, а си безжалостно тих,
не може да съмва и мръква от твойте въпроси…
Аз отговарям:
                    човече,
                           умрях,
                           но родих!
И съм Човечество. А ти какво си?

***

Поетът никога не е невръстен,
макар да е с душата на дете.
Висок
минава покрай дом и пръстен,
от него се извръщат мълком те.

До хляба на трапезата му има
перо от птица
пръска от звезда.
Единствено смъртта му е любима,
единствено на нея казва: „да”.

На него му е съдено да пее,
когато в устните набъбва плач,
да плаче, щом смехът узрее
в сърцето му -
родител и палач.

Поетът е безсмъртен, не умира,
край вас съдбовна песента тече,
защото може смърт да си избира,
без да забрави
да я отрече.

СЛЯПАТА

Тя в сряда идваше, дочувах как
сърцето й изкачва стъпалата,
една тояжка грубо му помагаше.
И влизаше неопитно, несмело
в опушената от цигарен дим редакция.

/За мен редакция е мястото, където
съблича някой като лекар думите
и ги прислушва най-старателно -
към здравите е безпощаден,
доволен е от бъдните инфаркти./

А бяха стиховете й дръвчета,
след някого и нещо втурнати,
по клоните им светеха слънца,
безброй слънца - зелени, жълти, алени,
и въздухът бе светъл и уютен.

/За мен поезията е здрачевина,
в която екне дрезгав вик за помощ -
разстрелват любовта или омразата
при опита за бягство между тях,
и опитът е сполучлив./

Отпращах я с два жеста залезни
и, кръгли като обещания, очите ми
я следваха по стъпалата трудни -
не можеше да види как ридае
душата ми на лекар, ала болна.

/За мен животът на поета е такъв -
върви сред свои и сред чужди слепешком
с една родина горестна в гърдите.
И някой я убива постоянно,
решен да влезе в близката история./

***

Ограбиха щурчето и замина,
зад златни хълмове изчезна то.
При нас какво да прави - без родина,
без огън на светулка, без палто?

Очи си няма и крила си няма.
Останало е вече и без глас.
Такова черно… Смъртна телеграма,
но винаги очаквана от нас.

ЕСЕН В БОЖЕНЦИ

          На Андрей Германов

Преди да прошари снегът
перчема несресан на здрача,
ще минеш по стария път
с висока звезда на клепача.

Под теб като стих ще звънти
крилато, обречено злато
и щъркел един ще лети
след свойто невидимо ято.

Из топлите жълти треви
ще трепне подплашена песен,
сърцето ти тя ще взриви
сред въздух горчив и отвесен.

Неясно ще стене вода
по хълма, от чакане синкав,
онази висока звезда
несетно ще стане снежинка.

И в къща под шеметна вис,
от тебе ласкана и пята,
ще падне последният лист.

Но няма да стигне земята…

***

На тридесет и четири, в следобеда,
след опит за инфаркт - най-яркото
събитие в живота ми без драми,
най-сетне аз научих нещо за поета:
- Стихът и болката не са съпрузи,
но винаги са сплетени телата им.

Поетът е детето незаконно.

***

Запита ме приятел край Бургас
Ввдъждовна утрин, сумрачна, но чиста:
- Щом всичко казано е преди нас,
защо все още изтезаваш листа?

Засмях се и повдигнах рамена,
и дълго взирах се натам, където
от векове, сред мрак и светлина,
дъждът се сипе тихо над морето.

ПИСАТЕЛСКО КАФЕНЕ

Бодри, навъсени, модри и мъдри,
шумни, наежени, с къдри, без къдри,
всички велики и всички посредствени,
с дарби добити и дарби наследствени,
малки и средни, големи и видни,
тънки и шкембести, тънкообидни,
мъничко селяни, повече граждани,
с пояс защитен от всичко обграждани,
с кучешки зъби, превърнати в бивни,
с ларви опоскани или увивни,
плащат с таланти почти подозрителни
сметки питейни, сметки внушителни.
А пък на крачка от всяка маса
гледа нанякъде тъжно Пегаса
и си припомня как яростно в друмите
пее народа и свирят куршумите.

КЛОУНЪТ

Колко евтино купихте смях,
колко евтино го изсмяхте…
Тази вечер старателен бях.
Вие искрени бяхте.

И сега в своя фургон
под ехтежа на длани,
както дете ближе бонбон,
ближа рани.

И трепти усмивка една
върху моите устни,
че живея в щастлива страна,
назована изкуство.

Вие в лошо измислен час
мислехте, че съм беден…
Аз играя живота. И вас.
И се смея. Последен.

***

Обичам стиховете кратки -
без поза и без суетня
да събереш в две-три тетрадки
на своя странен век деня.

И редовете неизмамни,
по-черни даже от бразди,
да свършват с думи телеграмни:
„Да”, „Не”, „Умря” или „Роди”.

***

Тъй чист, изящен, рехав, пеперуден
дойде в нощта снегът - трагичен мим.
Градът осъмна крехък, тих,
                                       учуден,
направен от сълза на Братя Грим.

Но само час след туй с гребло, с лопата,
без дума укорна да промълви,
нахвърли се градът на чистотата.

Защото пречеше му да върви.

ВРЪХ

Непонятен, рязък, недостъпен,
и далечен - на смъртта роднина…

Бавно ме изкачват дървесата
и усилието ги смалява -
най-накрая мъх пълзи по мене.

Облаци превързват ми челото,
кърваво от изгреви и залези.

Тежко ми е с тези хоризонти,
дето на плещите ми почиват,
а е нужно все да съм изправен.

Да вървя неспирно, без да крача,
без да се препъвам, без да падам.

Огън ми е кипнал из гърдите,
а пък те са камък, пръст и въздух:,
смъртен съм - безсмъртен ме наричат.

Затова ме мерят по морето -
моята сълза най-искрена.

***

Планините!… В планините с оснежени рамене
мълния ще те напъти, вятър ще те прокълне.

Знае се кое е пропаст и кое - чутовен връх,
качван само от небето и от силен мъжки дъх.

Равнините са неясни. Бавни, плавни, без една
откровена и опасна - и примамна висина.

В тях се ходи леко - пътят прав е, лесен е и слаб.
Връх е хлябът в тях, а пропаст - същият насъщен хляб.

АНТИЧНИ МОНЕТИ

Тънко отмъстителни са древните:
секли са ги в мир или война
с профили изящни на владетели
и число на другата страна.

После в длани потни или кървави,
в овлажнели от страстта очи,
профилите са били изтърквани,
но числото и сега личи.

Тъй че ние, както днес се цапаме
с прашната музейна светлина,
в тях не можем да съзрем сатрапите,
ала знаем тяхната цена.

***

Печален сняг над лодките вали
и ги улавя в мрежата си ситна.
Морето е безсилно - зли вълни
се влачат като армия след битка.

Следи ги безучастен, хладен бряг,
замръзнала сълза под твърди мигли.
И няма да е скръбен този сняг,
ако не бяха лодките с вериги.

КАТО СЪЛЗА

                     На Румяна

Любима,
житата димят, а реката пламти
и тебе те има.
Ти,
боже,
ложе си пожела
от клас и небе.
Ела!
Нека гребе
с крила
жерав над нас, над нашата обич да плаче
и реката да бъде солена.
Ти си вселена,
любов,
вселена навеки бъди.

… Нека някой далечен
тази вечер
вечеря
хляб и звезди.