ГРАДИНАР НА ДУМИТЕ
Една инерция като печат вървеше подире му. Помня как драматургът бай Камен Зидаров, наш съселянин от „чудното село Драганово”, в един непринуден разговор за поезията изригна: Как може такова нещо, не искат да го печатат бе, че не пишел в нашата традиция с куплети и рими. Бил замъглен като латиноамерикански писател и у нас нямало кой да го разбере. Липсвала българска душевност в стиховете му. Виж, за преводи по го бивало. Опитах да го защитя, но главите им не увират…
Ставаше дума за престижните тогава софийски литературни списания и техните редактори - партийни подлоги… Беше краят на 70-те години, а обявяваният за не-българин - Румен Стоянов. Той не можеше лично да се защити, защото от години работеше като културен аташе в посолствата на НРБ на хиляди километри - в Мексико, а после - в Бразилия. Не ли затова и Румен издава първата си стихосбирка на португалски.
Известни, световни писатели пишат за него, той си кореспондира с тях, другарува, а тука в родината му - нито ред.
Румен Стоянов наистина попива част от културата на страните, в които работи, но на масата му преди всички други писмена стоят шестте тома на Найден Геров. Това национално богатство беше обезценено и в едно от редките си идвания извадил късмет, та ги купил наведнъж за скромни левчета. Препрочитал ги - поглъщал ги, това била връзката му с родината. И те, найденгеровите речници, още повече обогатяват речника му… Та до сега - чуе ли непозната дума, Постепенно ледовете се п р о п у к в а т (както казва Остап Бендер) и Р. С. започва да издава готовите си и залежали в чекмеджето ръкописи. В една от първите си книги след п р о м е н и т е, в отговор на п р е д и ш н и т е обвинения, той издава цяла книга с есета „Аз съм българин”. Там и в поредица книги той защитава страстно българската кауза, българският език и правопис, пише за именити и забравени българи, пръснати по света…
Но сега става дума за „Злак” - новата книга на поета. Тук той се е извисил и в прекия, и в преносния смисъл. Разчупил е прегради и табута. Приема похвалите с резерви. Иронизира. Казва, че е мързелив и е свършил прашинка от това, което му предстои да направи. И дали ще му стигне времето. Хайлазов е една от фамилиите ми, казва, но изтъкнеш ли, че как тъй - един мързеливец ще напише толкова книги (15-тина) и да има мая за още толкова, та и повече, това май избива на работохолизъм… Не, казва - аз графоманствам. Това ми е слабост. Ха иди сега, че търси и определи какъв е?…
Градинар на думите е според мен. Мислите и душата му се вживяват във високите и простите неща от живота. Авторът е, който засява, отглежда и засажда у читателя Божията промисъл, преведена от поета на чист български език. Природата е създадена от Бога. И той е един от безброй създадените същества. Затова и с основание: „Аз съм природата”, „Аз съм коренът” заявява лиричният герой, който тук е едно към едно с автора.
В стихотворението „НАВРЪХ” Р. С. възпява високите и обикновените неща: тук съм сам и не самотен /, въздухът е висок, дълбок- простора… Радват го “листа, клони, трънове, стебла и стволове / мои са / и аз съм техен”/. Телом и духом индивидът се слива с природата /”на възбог”/, тук /”разтоварен от суети, празнотии, скудоумия”/.
Етиката на твореца стига до там, че той се извинява на невъзпетите от него и подминати в бързината създания (”Песен за невъзпетите неща”).
Посредник съм между низше и висше, твърди поетът (”Говори част от цялото”). А неговото щастие, освен планината е още „Да цамбуркам из лятната вода… по детински весело” - това са локвите след дъжд, образувани в родното му село.
За да ни опровергае може би, че е твърде словоохотлив, „графоманстващ”, (или пък му е дошло времето) бачо Румен, както се обръщам към него, подобно на именития си съселянин Асен Разцветников, взема тертип от народното творчество и създава кратки стихотворения (свои гатанки). Нещо като нашенско хайку, но ако нашите гатанки вдъхновят някой японски поет и той се опита да напише нещо в духа на гатанките ни, би било редно да каже „нашенски български гатанки”. Нали? И пише рука Руменова:
Капка злато
в езеро от изумруд.
Пате и поляна.
Върху челото му
синее зелената гора.
Хълм.
Ален гроздоберач обира
небесната лозница.
Изгрев.
Както кратките, така и пространните стихове на Р. С. провокират мисълта ни, изпълват ни с доброта, с оптимизъм (да използвам купешката дума). Всяко едно от тях е повод за рецензия, дори за книга. Те ни показват, че не всичко от човечността ни е загубено, че трябва да се приближим (чрез достоен живот, молитви и възпеви - в случая със „Злак”) до създателя си, да заслужим божията благословия. И уповавайки се на собствените сили, да продължим напред… Да изведем страната и народа ни от безбожието, мизерията и пошлостта…
По високо, до Бога, се е доближил и Румен Стоянов, според мен. Промяната се дължи и на чисто житейското му извисяване. От няколко години си е закупил схлупена къщичка, високо над Своге. И ходи по стръмните и трънливи пътеки до нея, отсяда за ден-два (сам, но не самотен). И е радостно, че синът на равнината, градинарят на думите е пристанал на планината.
Без да забравя сребърните локви и будните хора в Чудното село Драганово.
Румен Стоянов. Злак. Изд. „НЧ Даскал Петър Иванов” - Стара Загора, 2012.
Книгата е спечелила конкурс на Министерство на културата.
